Тя е синя –
също като моята представа за нея.

И е крехка –
като стъкълце от счупена лампа.

Всяка вечер я слагам –
в плетеното панерче.

И я завивам –
с бялата си благодарност.

Случва се благодарността ми –
да е червена,
карирана –
или голяма.

Всъщност,
завивам я –
с всичките си видове благодарност.

Тя се сгушва –
с цялото си изящество.
Изопва тъничката си шия –
на възглавницата.
И се преструва – че си почива.

Знам, че плете наскрито –
тишината на една кука.

Чака – да се събудя.

Никога не пропуска церемонията –
сутрин:
когато пробвам
няколко рокли
и си тананикам фалшиво.

Толкова е смешна
с упорството си
да ми служи –
като обувки,
чадър,
вселена –
със слънце
и други небесни,
и земни обекти,
като цигара,
защитна ризница,
фенерче.

И все пропускам да я представя:

А тя е моята обич

 

 

––––

Вашият коментар