И когато прескачах оградата,

и идвах да разказвам за себе си
с най-сладкодумните си мълчания.

И никога нямаше кафе,
нямаше чай
или поне някакъв намек за етикеция.

Аз сядах на една табуретка.
И ми се струваше,
че съм уличната котка,
която се топли на печката.

Изпушвах няколко цигари.
Много тържествено ги изпушвах,
защото имаше нещо тържествено
във въздуха.

Вечерта потъваше
като камъче в нощта,
когато си отивах.

Ти ме изпращаше.

А портичката беше толкова ниска –
че се навеждахме да минем.
И точно тогава се питах –
как може да се покланяме на изход?

 

 

––-

Вашият коментар