Това са часове, които не могат да се повторят – каза тя.

Запали цигара.
После удави фаса в някаква чаша.

Това са часове – които не могат и да продължат –
помисли.
Но не го каза –
когато той й повтаряше,
че утре ще я чака отново.
И да бъда така добра –
да дойда малко по-рано
от обикновено.

Това са часове, които не могат да се повторят –
нито да продължат.
Повтаряше си го непрекъснато –
когато се връщаше от тези часове.

А те съвсем неочаквано
се превръщаха в доказателство –
че е живяла прекалено щастливо,
както и прекалено дълго:

В една единствена събота.

Някъде от един до седем часа.

о

 

–––-

Вашият коментар