По „Кориере дела сера”

 

Един от най-големите американски драматурзи ТЕНЕСИ УЙЛЯМС (1911-1983) не може да се оплаче от липса на успех. Напротив. Достатъчно е само да се споменат многобройните филми по негови произведения на видни режисьори и филмови звезди като Лорьнс Оливие, Марлон Брандо, Кьрк Дъглас, Бьрт Ланкастьр, ПолНюман, ВивианЛи, Анна Маняни, Лиз Тейльр и много други. Но истинското му отношение към явлението УСПЕХ дълго време е останало неизвестно. А той го е изложил черно на бяло още през 1947 г. след триумфа на „Трамвай Желание“. Обаче тези му редове, мисли и анализи виждат бял свят доста по-късно.
Предлагаме ви откъс от творбата му „Трамваят не води в рая“.

Тази зима е третата годишнина от дебюта на „Стъклената менажерия“ в Чикаго. Това събитие отбеляза край на част от моя живот и в същото време начало на друг, който не е трудно да си представим, че е различен от предишния по много външни аспекти. Откъснат от мрака на неизвестността и хвърлен внезапно в едно положение на обществена важност, аз се преместих от скромните мебелирани стаи, които наемах под наем навсякъде из страната, в покоите на един първокласен хотел в Манхатън. Станалото с мен не е изключение, нито пък е за първи път.

УСПЕХЪТ често се появява рязко и изведнъж в живота на американците. Нашият предпочитан национален мит е приказката за ПЕПЕЛЯШКА. Той е крайъгълен камък на киноиндустрията, ако не и на самата ни ДЕМОКРАЦИЯ. Виждал съм приказката, представяна на екрана толкова пъти и по такъв начин, че сега, като я гледам, се прозявам. Но не защото не й вярвам, а защото в мен е настъпило едно безразличие. Всеки с хубави коси и усмивка като тези на героинята е обречен на успех рано или късно, можете да бъдете сигурни. Но също така можете да се басирате, срещу всичкия чай на Китай или златото на света, че никога няма да я срещнете на някакво събрание със социален характер. Не, моят опит не бе изключителен, но също така и не съвсем нормален. Затова, ако искате, приемете моето, така да се-каже, еклектично твърдение, че когато пишех работите си, аз не мислех за това преживяване. Много хора обаче са склонни да вярват, че една пиеса няма друго предназначение освен успеха сред народа. Ето защо полезно е, мисля, да се сравнят двата начина на живот.

Този, който водех преди успеха, изискваше жертви. Той бе съставен от непрекъснати усилия и опити да се заловя здраво за една гладка скала, като се придържам плътно към нея и пазя всеки извоюван сантиметър. Въпреки това моето съществуване беше добро. То отразяваше начина на живот, за който е създаден човешкият организъм. Нямах точна представа колко жизнена енергия се изразходва в тази борба до момента, в който тя изчезна. Бях се изкачил на едно плато, ръцете ми все още трепереха, а дробовете се опитваха да поемат онзи въздух, който вече не оказваше съпротива. Най-после бях постигнал сигурността.

Седнах и се огледах наоколо. Изведнъж се почувствах дълбоко потиснат. Помислих си: може би всичко това е период на приспособяване. Утре сутринта ще се събудя в този луксозен етаж на хотела, разположен над типичния градски шум на булеварда в Ист-Сайд. И тогава ще оценя неговата елегантност, ще се отдам на неговите удобства и ще си дам сметка, че съм достигнал нивото на АМЕРИКАНСКИЯ ОЛИМП.

Скоро след това се улових, че изпитвам чувство на безразличие към хората. Вълна от цинизъм се бе издигнала вътре в мен. Струваше ми се, че всички разговори са регистрирани преди години и един грамофон в момента ги предлагаше отново. Искреността и благородството сякаш бяха изчезнали от гласа на моите приятели. Подозирах ги в лицемерие. Престанах да ги викам и виждам. Не понасях това, което смятах, че е чисто ласкателство.

Така ми се повдигаше, когато чувах: „Много ми допадна вашата комедия!“ Не успявах да кажа дори едно благодаря. Липсваха ми думите. Почнах да се отчуждавам от лицата, които обикновено винаги са били искрени с мене. Чувствах се изчерпан и го знаех. Но по онова време нямах нито един приятел, комуто да се доверя или да мога да дръпна настрана и му кажа какво става с мене. Това куриозно състояние продължи около 3 месеца, почти до късна пролет. Тогава реших отново да се оперирам. Интервенцията на първо място щеше да ми даде повод и извинение да се отдръпна от света чрез маската от“марля. Това беше четвъртата ми поред операция – може би трябва да обясня, че 5 години страдах от катаракта на лявото око. Накрая се наложи да се оперира и мускулът на същото око.

Е добре, маската от марля имаше някаква цел. Докато бях в болницата и се възстановявах бавно, приятелите, които бях пренебрегвал или обидил по някакъв начин, започнаха да ме посещават. В това състояние на слепота и страдание гласовете им започнаха да ми се струват променени или по-скоро отблъскващото изменение, за което в началото на сезона се бях усъмнил, че се е появило у тях, беше изчезнало. Те звучаха както някога. Бяха отново искрени и благородни. В тях разпознавах звука на истината и онази интелигентност, заради която първоначално ги бях избрал.

Що се отнася до моето зрение, тази последна операция имаше относителен vcnex. но в друг смисъл, фигуративен, тя бе послужила на една по-дълбока и далечна цел.

Когато марлята бе свалена, аз се намерих в един „преустроен“ свят. Напуснах хубавите покои, сложих писанията си и куфара, някои други лични вещи и заминах за Мексико. Една първична страна, в която доста бързо може да бъде забравена суетата, наложена от успеха. Страна, в която невинни като деца вагабонти се трупат и притискат по тротоара, за да спят, а човешките гласове (особено когато говорът им не е фамилиарен за ухото) звучат като чуруликането на птиците. Моето „обществено „аз“, изкуствено създадено от огледалата, там не съществуваше. По този начин естественото ми съществувание се роди отново. След това, като финален акт на катарзис, се установих за малко време в Чапала, за да работя върху една драма, наречена „The poker night“. По-късно тя стана „Един трамвай, който се нарича Желание“.

Само в собствената си работа един артист може да намери действителността и удовлетворението. Защото реалният свят е много по-малко интензивен от този на неговото въображение. Поради това животът му, без да прибягва до принудително безредие, не изглежда много конкретен. Правилното и добро състояние за един артист е онова, в което неговото творчество е не само подходящо, но и неизбежно.

Аз работя добре далече от къщи, на едно място, посещавано от чужденци, където може добре да се плува. Но животът би трябвало да е свързан с един минимум от усилия. Не е хубаво толкова много хора да са готови да ти служат. Повечето от нещата би трябвало да си правиш сам. Услугите, които предлага и осигурява един хотел, са просто смайващи. Слугини, камериери, портиери, разносвачи и т.н. Това са все притесняващи лица, които непрекъснато напомнят неравенството, прието от нас за нормално. Да гледаш как една възрастна жена се задъхва, когато влачи тежка кофа с вода през дългия коридор на хотела,за да измие повърнатото от някои пиян,но привилегирован гост на хотела е гледка разстройваща и тежка за сърцето, защото е срамна за един свят, който смята това не само за приемливо и търпимо, но дори като положително доказателство, че механизмите на Демокрацията функционират както трябва, без намесата от горе или от долу. Никои на този свят не трябва да е длъжен да почиства мръсотиите на някой друг. Това е ужасно неморално и за двете страни, но вероятно много повече за този, който получава услугата.

Аз съм покварен колкото всеки друг от големия брой сервилни услуги, които нашето общество предлага и от които то зависи. Би трябвало всичко да си правим сами или да оставим машините да го правят за нас – блестящата технология, смятана за новата светлина на света. Ние приличаме на онзи индивид, който си купил голяма част от необходимото му за бивак: кану, палатка, въдици за риболов, тесла, пушка и покривки, но когато всички пособия и провизиите били вече натоварени, внезапно се разколебал до такава степен, че не предприел пътуването. Той останал там където е, където се е намирал предния ден и още по-предния, като през спуснатите бели завеси продължавал да се взира с недоверие в чистото небе. Технологията е удобно средство, предложено ни от Бога за приключения и прогрес, от които се страхуваме. Нашите идеи и нашите идеали си остават все същите както преди векове. Или не. Прося извинение. Сега вече никой индивид не може да ги декларира със сигурност!

Ето че от една дребна тема развих друга, по-широка, която не смятах да засягам. Позволете ми тогава да се върна там, откъдето започнах. Разбира се, аз опростих нещата. Не се бяга така лесно от съблазънта на един живот, който е удобен. Не можете да си кажете произволно: съществуванието ми ще продължи както досега. Успехът бе случайност. Но когато разберете напълно колко безсмислен може да бъде един живот без борба, ще притежавате основните средства за спасение. Веднъж разбрана истината, че сърцето, тялото и мозъкът на един човек се закаляват в обжарена пещ за целите на конфликта и че след като го превъзмогне, човек става като острие на сабя, която сече’ маргаритките, и че не лишенията, а много повече луксът е вълкът, който дебне зад вратата, че зъбите на този вълк са всички малки суетности, гордост и превзетост, на които успехът е наследник – тогава, знаейки всичко това, ще бъдете в състояние да разберете къде се крие опасността.

Тогава ще научите, че обществената личност, която сте вие, а също и „името“, което сте си създали, не са нищо друго освен една фикция, сътворена от огледалата. А единственият някой, който заслужва да бъде, е онзи незабелязан самотник, съществувал от започването на вашия живот, сумата от вашите действия, готов да се подчинява на спонтанната ви воля.

Знаейки всичко това, ще можете да преодолеете катастрофата на успеха.

Никога не е твърде късно, освен ако не сте прегърнали Богинята Курва (както обичаше да я нарича Уйлям Джеймс) с двете си ръце и намирате в сладките й ласки онова, което носталгичното момче във вас винаги е желало: абсолютна протекция и липса на страдание.

Сигурността е подобна на смъртта и може да ви застигне под формата на дъжд от чекове, както сте потопен в басейн с форма на бъбрек в Бевърли Хилс или на което и да е друго място, далече от условията, направили от вас артист, ако сте такъв или сте искали да бъдете. Попитайте когото и да е от постигналите успеха,за който говоря. Колко струва? Може би, за да получите честен отговор, ще трябва да му инжектирате една доза серумна истината, но думата, която ще изрече той, не е за отпечатване.

Какво тогава е добро за артиста? Дяволски интерес към човешките преживявания плюс известно количество съчувствие и морално убеждение. С други думи, факторите, позволили му да осъзнае, че изживява нещо, което трябва да претвори в багри, музика, движения на тялото, поезия, проза в каквато и да било експресивна или динамична форма. Само това помага на един артист, ако намеренията му са сериозни.

Уйлям Сароян написа голяма драма на тази тема и подчерта факта, че чистотата на сърцето е единственият успех, достоен да бъде заслужен. Живей твоя живот! Времето ще бъде късо и безвъзвратно!То тече, докато аз пиша и докато вие четете. А тиктакането на часовника не е нищо друго освен думата: прахосване, прахосване, прахосване! Освен ако вие самите не се посветите на това, да я опровергаете.

 

1947 г.
Бележка и превод от италиански: ДИМИТЪР Я. ДИМИТРОВ

 

 

––––––

Вашият коментар