подозирам
че крия

малка малка безкрайност
във вид на необозрима торбa

винаги мога да побера
болката
която потъва потъва
и става нищожна
като камъче
сред тревите
на великодушното ми опрощение

само радостта е въздушна
и огромна

когато я пъхам в себе си
забелязвам
че излъчва
още и още радост
и с привичната си лекота
се промъква обратно
на повърхността
/радостта е суетно същество
и обича всяка показност/

а ако ме попитат
коя ценя повече
болката или радостта
нищо няма да кажа

н

м

––

Вашият коментар