Така ми се разказва за реката
и мъничкото островче
с една върба.
Върбата се разкайваше безкрайно
и се надвесваше над лятото –
което идваше в средата на април.
И си отиваше във края на октомври.
Ще кажа и за шарените патици на баба.
И за тръстиките,
които съхнеха на плочника –
преди да се превърнат във въже.
Въжето щеше да завърже
онзи сладък вкус –
та ръбчето на кофата,
която спусках в кладенеца
и изваждах.
Миришеше на круша
и на вишна,
на чушка
и на котка,
която раждаше безгрижно в избата –
едни невероятно малки котета
Така ми се разказва и за хълма –
където беше лозето
и откъдето виждах –
покрива на своето училище,
камбанарията на църквата,
читалището,
къщите
на цялата Вселена.
И можех да отида
при началото и края на Вселената,
която бе наистина безкрайна.
Съдържаше се в родното ми село,
което позволих
да се превърне в точка.
Но само в географската ми карта.
––-
