1t 

 -------------------------------------------------------

 

 

Вера Балева 

 

Тръстиката стоеше в езерото.И тъпо гледаше напред.

роман 

2008 г.

 

--------------------------------------------------------

 

 

Cool♦   В РОМАНА УЧАСТВАТ:

 

 

Ана І-ва –  18 г. Наивитет. Малката. На нея се случват все необикновени неща.

Ана ІІ-ра - 44-45 г. И на нея се случват все необикновени неща.

Лудият (Ангел Николов) – 27 г. Той си е необикновен.

Емилия ІІ-ра - 25 г. Дъщеря. С висока хубост.

Веселка - 19 г. Умница.

Веселка ІІ-ра - 45 г. Още по-голяма умница.

Боян ІІ-ри - 51-52 г. Подходящ. И други характеристики.

Петьо- 26 г. Млад обещаващ художник.

Петьо ІІ-ри - 54 г. Преди всичко различен.

Мая – Бивша съпруга.

Иван /2 броя/  -  Пъпчив обожател  и  Обикновена вафла.

Цветан - Влюбен. 

Цветан ІІ-ри – Не е влюбен.

Митко - 33 г. Приятел.

Васил  - За съжаление просяк.

Баща – Добър. Винаги възрастен.

Майка – Страхотна. И не винаги възрастна.

Пушевска – Все едно на каква възраст.

Милка – Съседка в с. Стара река.

Борислав - Приятел от детинство. 

Бърборина - Знае всичко /телефонистка/. 

Александър - Художествено платно /портрет/. 

Калина - Полуприятелка.

Марги – Споменава се само веднъж.

Валентин - Момче, което разбира от компютри.

Петък Тринайсeти Август – Котарак (мърка гръмко).

Радио “Едно” – Звучи често.

И др

 

------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------- 

 ♦

АНА І-ВА - 15.09.1976 г. Варна

 

Здравей!

Тръстиката стоеше в езерото и тъпо гледаше напред. Тъпо не може да се каже. По-скоро безцеремонно. Гледаше и нищо не виждаше. Тя беше на неколкостотин дни. Когато се появи на бял свят, за нея всичко бе интересно: И закачливият вятър, който се смееше свистейки и странно  защо  й прошепваше на ухото, че е  клоун и бяга от  себе си; И езерото, което нямаше миг спокойствие, мятащо се насам-натам или диплейки своите вълни като стар скъперник; И бръмбарчето, което смешно поклащаше крачка и  искаше да се покатери по нея. 

В началото всичко й бе интересно. Но скоро й омръзна. И ето, от много време е все в езерото. Питаше се от време на време за какво живее, но не можеше да намери отговор. Това не я тревожеше. Просто й бе все едно. Стои и гледа. 

Тя нямаше и да трепне, виждайки в мъдрата утрин появата на слънцето, което за другите бе цяло тайнство, както нямаше да трепне, ако някой хлапак я отрежеше. Просто за да върши нещо. Или да размахва нещо.

Тръстиката в езерото. 

А иначе?

Снощи попаднах в някакво ужасно положение. Както си вървях нехайно (походка “ала Мистър Питкин”) с ръце в джобовете, в една тъмна уличка изскача тъмен субект. Тъмно беше и ясно, че и субектът ще е тъмен. Градският часовник отдавна бе отброил два глухи удара. Късният час, тъмнината, изскачането на тъмния субект ме наведоха на мисълта, че ще стана обект на нападение. Толкова много съм слушал за такива работи, но да си призная, колкото и да ми е неудобно, не съм ставал участник. Пряк участник. И ето най-после, удобен случай.

Субектът изсъсква “Горе ръцете!”, че чак подскочих два метра над земята. След малко С. (така ще го наричам по-нататък, за да е по-съкратено – от Субект) ми тикна в ръцете автомат. Точно така, автомат. След което извади от една торба, брезентова, окачена на гърба му (дотогава не бях я забелязал) два пистолета. Зареди ги, насочи ги срещу мен и каза: “Стреляй!” Онемях. А той: “Стреляй или ще те убия!” Можеш да си представиш картината. С. ми бе тикнал автомат и ме заплашваше, че ако не го застрелям, ще направи същото с мен.

Той ме гледаше заканително и умоляващо. Без да имам сили дори да помисля, бавно натиснах спусъка.

Ангел

 

Това писмо е от Лудия. Има клеймо от Москва. Недоумявам. До старите неотговорени въпроси, свързани със загадъчната му особа, се прибавя нов въпрос. Какво прави в Москва? Защо отново липсва простичко обяснение? Не ми се гадае. А и за какво ще ми послужат някакви предположения?

Днес е първият учебен ден. А аз вече не съм ученичка. Съвпадението е нелепо, защото е първият ми работен ден. Сякаш нарочно автобусът минава покрай едно училище и продължава към Девня.

Лабораторията е бяла и просторна. Химическите анализи се извършват на всеки кръгъл час. Траят двадесет минути. През останалото време и при положение, че всичко наоколо блести от чистота съм свободна. Може да ми е мъчно,  да си мечтая или просто да си мисля за Лудия.

Телефонът е пластмасово червен. На бюрото е указателят, който в следобедните часове ми се вижда доста интересен.

За шефката не ми се пише. Не ми се пише и за бримката на новия ми чорапогащник. И за това, че ще работя на три смени с достатъчно почивни дни между тях. Не ми се пише и за Веселка, момичето, което ми е съквартирантка от цели пет дни. Не ми се пише и за морето, и за вечерта. За нищо не ми се пише.

Плаче ми се.

 ♦

 АНА ІІ-РА

Страниците пред нея са от сутринта. Чете ги внимателно и пуши. Главата я стяга. Сумрачно е. В стаята и извън стаята. В тоя момент не може да се понася. Вещица! Какво си въобразява? Че е много лесно да се пише роман? Стои пред голямото огледало в коридора. Така поне усеща някакво присъствие. Гледа отражението на един провал от женски род. Собственото си отражение. То е обуто в дебели чорапи, облечено в във вълнения пуловер на бащата й и е с огорчено изражение. По-точно е с кафяво огорчено изражение, защото очите на отражението са кафяви.

Иначе тя се казва Ана ІІ-ра и от началото на лятото живее в село Стара река. С Петък Тринайсети Август. В момента котаракът с това име спи.

Продължава да е сумрачно навсякъде. И студено. Тя добавя дърва на печката и се връща при компютъра. Още е гневна. Не може да се успокои. Защо се захваща с това? Не е ли прекалено смахнато да пише? Отново пали цигара.

В стаята звучат песните на живота й. От радио “Едно”. И дали наистина обича това радио? Трябва й някаква друга музика. За случая е много подходяща “Пета симфония” на Бетховен, но я няма при себе си. Това допълва причината да побеснява повече.

 Дърветата горят и става уютно. Вероятно за безсмислието, което заедно с топлината изпълва стаята. Трябва да се откаже. Достойно е да се откаже. Тя не е родена за разказвач. Тя рисува. Който рисува, не може да пише. Докато обратното не е вярно.

Изобщо не влиза в ателието. А нали направи южната стая на къщата ателие? През август, миналата година. С обещанието, че при изгрева на слънцето винаги ще е там. При четките и боите. По тая причина окачва срещу вратата оная картина. Голямата, единствената. Картината, с която никога не се разделя, въпреки щедрите предложения. На нея е морският рак. Платното е в едър план. За да въздейства. Приема го като камшик, който не й позволява да се спре. Защото всеки си има камшик. Нейният камшик е  остарелият морският  рак.

Защо пише? И каква е тая Ана І-ва? Не е ли прекалено дръзко да пише за нея? Няма ли си друга работа? Всичките й идеи са като паяци. На който и ъгъл на живота да застане, веднага се оплита в мрежите им. Това е нейният специалитет. И колко време губи, за да се разплита? Докато се разплита, започва отново да се заплита. Бедата е, че между заплитането и отплитането интервалът е незабележим.

 Истината е, че този роман й го връщат. Някога. Още преди да дойде Демокрацията. Аргументите? Прекалено американски е. Не се хваща социалистическата действителност. Със забележката, че Девня не е “долината на бавната смърт”. Тя още си пази писмото. Пази и романа, но вече не го харесва. Личните й забележки са, че е много малко американски и прелива от социалистически реализъм.

Ана ІІ-ра възнамерява да го пренапише. И няма повече да си задава въпроса защо. Няма! Защото въпросът защо изпортва всичко. Така й се иска да е лекомислена. Нарочно. Даже да е много лекомислена. И да не се гневи, защото е безсмислено. Просто да разказва. Каквото й дойде наум и както й дойде наум.

Прави си кафе. Сипва си и чаша минерална вода. Взира се в размазаните букви на екрана, защото още не бърза да си сложи очилата. С два диоптъра.

Отсреща на канапето блажено спи котаракът Петък Тринайсети Август. Той се слави с гръмкото си мъркане. И с грациозното си носене на опашката.

Ана ІІ-ра е при масата. Може да се каже, че масата е поле за действие (плетене, шиене писане, четене, хранене, пиене т.н.). Иначе масата е саката –четирите й крака са отрязани наполовина. Така е на височината на фотьойла.

Какво пък! Ще продължава да пише.

 ♦

  АНА І-ВА - 20.09.1976 г. гр. Варна

 Цял месец ще съм дневна смяна, т.е. първа. Ще се обучавам да правя анализи. По-скоро ще ме обучава шефката. След курса предстоят изпити - практически и теоретичен. Едва през средата на октомври се очертава да работя самостоятелно следобедна и нощна смяна.

Цехът се нарича “Стрипинг”, което преведено дословно означава събличане, оголване на молекулите. Иначе в него се произвежда солна киселина и хипохлорит.

Хубаво е, че в лабораторията се пуши. Направо си е майтап, че шефката се нарича Пушевска, което е единственото обяснение за солидарността й към цигарите, защото на практика е непушачка.

Криво ми е, че не работя на строеж. Още обвинявам оня строителен шеф. Как категорично ми заявява, че това не е работа за момичета. Измъквам се от кабинета му и по пътя към автобуса ме преследва заръката му да си потърся нещо подходящо. Например място в някоя от лабораториите на комбината.

Така и втората ми мечта се сгромолясва. На този етап романът “Пътуване към себе си”  на Блага Димитрова не влиза в употреба. Изглежда пътеката да съм обикновен строител не е моята. А искам “да си избера една от всички възможни пътеки, да я нарека своя и да я извървя докрай” .

Лудият не пропуска да се присмее на мечтата ми да работя на строеж. В онова иронично писмо.

Но днес нямам писмо от Лудия. Само покана за колет от село. Радват ме ябълките – червени и едри. Майка ми ги изпраща. В кратката бележка с родителски напътствия са пъхнати пет лева.

Късно вечерта с Веселка стигаме чак до вълнолома. Стоим на каменния кей. Морето е отсреща. Ние го гледаме възхитено, а то плавно- плавно движи мастиления си ирис и изобщо не се интересува от нас.

Някъде преди заспиване слушам руски романси и препрочитам онова иронично писмо. Нарочно се спирам на него, защото засяга мъката ми по училището и строежите. Да не говорим, че не ми харесва и отговорът на въпроса, кога най-после ще се видим?.

Ето какво ми пише:

 

Здравей!

Ай, колко сме нещастни! Ай! Ай! Бяхме ученици, вече не сме! Колко сме нещастни! Ах, колко сме нещастни! Колко добре си живеехме като ученици. Всеки ден ставахме и отивахме на училище. Всеки ден. До затъпяване. Нищо не ни интересуваше. Никакви проблеми. Или дали да си купя бурканче мляко, или паста? И се чудим няколко часа. Ах, колко щастливи бяхме тогава! Но не го разбирахме. Вярно, казват хората, че щастието се оценявало след като преминело. Дайте да плачем сега, дайте да се гръмнем сега. Защо ни е живота, щом няма да сме вече ученици? Та, ето, вземете ни живота, подаряваме ви го! За какво ни е? Та ние не сме вече ученици! За какво ни е тогава? Ние какво сме сега? Нищо. Нула.

Мефистофелски смях! Не мога да си представя да правя едно и също нещо дълго време. Например да съм на конвейер и осем часа да върша едни и същи движения с ловкостта на бавноразвиваща се маймуна. Орангутан. Или шимпанзе. То е по-близко, ако се съди по името му до хората. Бога ми, едва ли бих издържал. Но мъдростта на костенурката ми говори - кой знае?

Един казваше, че човек трябвало да се стреми постоянно към промени. Даже и чрез разместване на мебелите. Дори когато новото е по-лошо от старото. Промяна заради самата промяна, т.е. придържане към нещо непостоянно, променливо, неуловимо. Лед, стана вода, изпари се, изчезна. Усмивка, движение. Нещо мимолетно.

Той даже имаше моменти, в които не можеше да сложи дадена риза. Носел я бил няколко пъти и чувствал органично отвращение от нея. И ако е принуден все пак да я сложи, поради липса на друга, се чувствал ужасно неудобно, с някакво стеснение, когато се движел и се олюлявал нестабилно.  

Той твърдеше, че за дърво всеки човек може да се държи, но по-добре, макар и по-опасно да бъде на клоните му. И добавяше без никаква връзка: ”Човек може да разчита само на себе си и то не винаги!” Изплюваше се. Промърморваше: “Добре беше, но по-добре, че свърши”. Махваше с ръка за довиждане и изчезваше.

Казал съм ти, че ще се видим и това изчерпва всичко. Бялото си е бяло, а не черно. Престани да хленчиш! Това ще стане скоро. Поне доколкото зависи от мен. Но във всеки случай нещата не могат да продължават така.

А, и нещо друго се сетих. Щяла да отиде да работи на някакъв строеж. Тези строежи за какво ги имаш? Че са нещо вкусно за ядене ли? Един казваше, че някои държали лопатите като лъжици. Младо-зелено. И инато. Нищо. Това им е хубавото на хората, че искат за всичко да се убедят от собствен опит. Независимо, че има надпис: “Пази се от боята!” всеки ще пипне, цапайки себе си и боядисаната повърхност. Какво става? Неверие? Глупост? Навик? Що ли?

Е, аз какво ги наредих тия въпроси като гевречета на прът. Топли, ароматични гевречета, окачени на прът. Призори в топлата, как се казваше там – фурна. Фурна! В топлата фурна.

Развиделява се. Във фурната и около фурната. Кофти.

Ангел

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Събужда се към обяд. Дръпва пердетата и хуква да прави кафето. Това е нейният миг – бижуто, с което си закичва деня. Този път ще използва червена чашка и бяла чинийка.

Радио “Едно” свири тихичко. Тя пуши и си мисли за разни неща. Например, че писането е новата й паяжина и днес я усеща мека и удобна. Цял хамак.

Отваря прозореца. Още е февруари. Дворът отсреща е накипрен със снежно наметало. Простира се чак до оградата на съседката Милка.

Ана ІІ-ра облича стария си кожух, слага си ръкавиците и тръгва към навеса. Под него е люлеещият се стол, а само на метър е орехът. Тъмните му клони се очертават върху сивия фон на небето и приличат на огромна графика.

Става й студено и се прибира. Влиза в ателието. Ето я и  картината с рака. Очите му се усмихват снизходително. Забелязва, че стенния часовник е спрял. Посяга да го навие, но се отказва.

Връща се в своята стая и пали печката. Дърветата изгарят – сухи отрязани пънчета, които се прощават се със себе си.

Тя  топли ръце и гледа поизтънялата си халка. Винаги я носи. И когато държи цигарето или четката, жълтото кръгче проблясва особено. Халката е на дясната й ръка, защото безименният пръст на лявата е белязан от едно лекомислие в детството. Пръстът е леко скъсен и все се мярка  такъв – неугледен и никакъв. Ана ІІ-ра още не знае дали той, или рисуването са причината да не носи маникюр.

Стаята постепенно се затопля и тя започва да пише. След първото изречение обаче се спира. Къде ли е старият грамофон? А плочите? Нали домъква от пощата оня ден цял кашон плочи? Тъкмо да ги изхвърлят, защото правят някакъв ремонт и Милка, нейната съседка, която е едновременно телефонистка и началник-поща  й ги предлага: “Ако нещо ти харесва – вземай!” И Ана ІІ-ра си харесва всичките плочи. Едвам ги мъкне. Тежки са, но тя прегръща овехтялата кутия и върви. По средата на моста се спира да си почине, но не само затова, а за да погледа реката разбира се. Стара река този път е облечена в бистро синя  рокля, с няколко измачкани плисета отпред и с дължина под коляното. Водата пристъпва бавно. И изобщо не й личи, че зъзне от студ.

И ето Ана ІІ- ра седи пред купчината от  плочи. С две парцалчета. Едното е влажно, другото е сухо. Бърше напластения с години прах и ги разглежда. Грамофонът –  пластмасов и червен блести в очакване. А червеното е някак иронично червено. И какво от това, казва си тя,  и пъха две нови парчета дърва в печката, а те припукват шумно. Дали не спорят за нещо?

Навън е вече следобед.

Тя е с очилата си и чете надписите на плочите.  Та пред нея е почти всичко, което ечи от радиоредбата някога. Ето я песента “Децата на Пирея”, следват: “Чушката люта”, “Белият каравел”, “Бонго ла” и “Северняшки хора”. Изведнъж се сепва. Пред нея е малката плоча на квартет “До-ре-ми-фа”. С любимата песен на майка й. Ана ІІ-ра я избърсва още веднъж – специално и сякаш я гали със сухото парцалче. После я поставя много внимателно върху черния кръг. Прещракването от грамофона е обещание, че нещо ще се случи. Защото всяка песен е едно случване. И никога не знаеш какво е то, даже и да ти е известна песента.

В стаята звучи “Зелени поля”. Двете дървета от печката млъкват най-сетне. И затаяват дъх. А песента отвежда Ана ІІ-ра към една вечер някога.

Когато е точно 19 часа. Както винаги по това време известната телефонистка Бърборина потропва три пъти по черния бакелит на радиото. Ана ІІ-ра е още дете и е сигурна, че Бърборина с помощта на някаква магия влиза в тъмната кутия, настанява се удобно преди това и започва: “Говори местният радиовъзел.” Казва го три пъти. Понякога Ана ІІ-ра допуска, че Бърборина винаги си седи в радиото – смалена, с вълнено елече /английски ластик/, ситно накъдрена къса коса и обло лице. И знае всичко: Кой има рожден ден, кой се жени, кой умира, кога ще се продават въглищата, кой филм ще се прожектира довечера, къде ще се празнува Бабин ден или пък, че от утре ще се полага тротоар на централните улици. И думата тротоар в гласа на Бърборина изпъква особено. Толкова особено, колкото за Ана ІІ-ра изпъкват думите “спяща кукла”.

В оная вечер Бърборина съобщава нещо особено важно. Най-важното нещо на света. И то е, че майката на Ана ІІ-ра проздравява баща й за рожденният му ден. Това поздравление изглежда толкова странно, защото баща й е запас и е чак в Кюстендил. Но сигурно “Зелени поля” се чува в Кюстендил, щом майка й го поздравява . Не може да не се чува. Навярно песента се носи и по цялата земя? И защо да не се носи?

Тогава са в кухнята. Тя, “Зелени поля “ и майка й, която слуша, и доплита един пуловер, като все го разгъва и отдалечава от очите си, за да види фигурите, и казва: “Това е любимата ми песен”. А в песента се пее: “Знам, ти ще дойдеш и ще ме вземеш при своето сърце”. Ана ІІ-ра не разбира напълно текста, май че изобщо не го разбира, но думите: “Там при потока с бистри води” така оживяват, че в един момент й се струва, че не е на перваза на прозореца, а е точно при тоя поток. И водите му са бистри точно толкова, колкото са в напева на песента. И малко повече.

“Зелени поля” свършва. Тя слага поредната си цигара без филтър в цигарето и я пали. Точно с това цигаре трябва да се нарисува. Откога иска да си направи автопортрет? И да го нареже на ивици. Акуратно. Само с какво удоволствие ще го нареже на ивици.

Но да напише така наречения роман. После ще рисува. После.

 

 ♦

АНА І-ВА - 29.09.1976 г. гр. Варна 

Лудият най-после се обажда. Отново старата песен. Нищо човешко в отговор на това, че споделям подробно за новите си изживявания. Както винаги не ме чува. В по-добрия случай ще ме чуе, когато на него му е удобно, и както на него му е удобно

Този път клеймото на писмото му е от Ленинград:

 

Здравей!

Ахасфер! Нали знаеш легендата за Ахасфер? Вечният евреин Скитникът Ахасфер! Направил нещо против волята на Бога и той разгневен го осъдил да се скита вечно по света. Интересно дали няма да се срещнем някъде с него? Горкият Ахасфер! С дълга, прошарена брада, широкопола шапка, нахлупена над очите, дълго оръфано, мръсно-сиво палто, хлътнали страни и тъжна усмивка. Блаженият Ахасфер

Героите са уморени. Няколко дни непрекъснати пътувания. И сега се връщам като пребито куче. Едвам се влача. Всъщност влакът ме влачи.

Имах намерение да ти изпращам от всеки град картички, но този път ще се разминеш с тях. Кой знае защо?

Предстоят ми още два часа пътуване. Два часа. Две змии, злобни и гадни. Дълги километри.

Тъкмо си мислех за паякът. Разправят, че бил голям математик. Защото плетял с математическа точност гадната си мрежа. А аз със странна математическа точност изпълнявам, по-скоро изминавам определен маршрут. Мога ли да мина за паяк? Не. Спокойно мога да мина за крокодил, защото само той се движи по един и същи път на отиване, и на връщане.

Знаеш ли как се ловят крокодили? Когато крокодилът излезе на брега, за да изпуши една лула на слънце, оставя диря по пясъка – отгоре изпръхнала, почти суха, а отдолу влажна. Изкуството на ловеца се състои в това да забие един нож с острието нагоре в тази диря и вечерта да отиде да прибере улова.

“Автобиография” на Бранислав Нушич е една от най-добрите книги, които съм чел. 

А! Онзи ден се запознах с една ужасна квартира. То даже не се запознах, защото тя не ми обърна никакво внимание. Горда и ледено-студена. Абсолютен куб, с рошави вежди и посребряла коса. По ъглите на куба висяха като парцали недовършени изречения. Мисли, застинали в най-причудливи и невероятни пози – тук две, които се ръкуват и така останали, там две със святкащи очи и гневни физиономии, по-нататък трета, седнала на масата и яде мисъл-кифла, четвърта завинаги спи и сигурно като жива е хъркала, не знам защо, но така ми се струва, че като жива е хъркала. И то юнашката.

 И всичко това в черно-бял цвят. Никакви други цветове. Нищо. И тишина.                                            

Ангел

 

Това е 97-то му писмо. Внимателно го номерирам в левият ъгъл и го слагам при останалите. Остава да получа още три писма, за да станат сто. Страхотно! И какво му е страхотното, когато аз му изпращам двойно повече. А дали не е и тройно? Не помня общия им брой, но съм сигурна, че на 15 март му пуснах цели седем писма. И всичките адресирани до него.

Но стига вече за Лудия.

Сега ми се разказва за Веселка. Днес ми пуска  “Концерт за цигулка и оркестър №5” на Паганини. Тя усилва високо звука в последната част на концерта и на мен ми се струва, че бараката ще се срине. Слушам цигулката и се питам, какво ли още ще ми се случва?

Веселка е студентка в икономическия институт на Варна, но прекъсва следването си за една година. През това време е длъжна да работи. Изглежда я заразявам с идеята за Девня, защото от три дни е апаратчик в цеха за електролиза в стария Содов завод. И тя е в едномесечен срок на обучение. Сега сме едновременно дневна смяна. И тъкмо това позволява да ме запознава със солидната си колекция от плочи и двете лавици с книги, половината от които са ми непознати.

Тя непрекъснато е много весела, но не вярвам да е от името. Лудият например се казва Ангел, но чак пък да е ангел не забелязвам. Отклонявам се, сега пиша за Веселка.

Всяка вечер правим разходка до морето. За щастие, морето е наблизо. И го обичаме еднакво. И цигарите обичаме еднакво,  киното и “Малкият принц” на Екзюпери. Сигурно има и други неща, които обичаме еднакво, но в момента не се сещам. Ами препечените филии? Ами Блага Димитрова?

Вече ми е достатъчно близка и й разказвам за моята гимназия, както и за малкия град, където се намира. Споделям и за провала си на кандидат-студентските изпити в Художествената академия, и затова как си избирам Низината. Не пропускам да се похваля, че миналото лято също работя в Девня. И то на национална бригада, и че имам дребни заслуги в построяването на пристанище “Варна-запад”.

Истина е, че и аз искам да я впечатля. А Веселка ме пита:

- Ти винаги ли хвърчиш така?

 Мълча. Без обида. В крайна сметка, тя не е първият човек, който ми задава този въпрос.

- Изобщо не хвърча. – отвръщам съвсем спокойно.

- Хвърчиш. – повтаря тя.

- И какво като хвърча? – питам аз.

- Нищо. – отвръща тя. – и се усмихва. После маха опрощаващо. Нещо от рода, че мога да си хвърча на воля.

А в стаята вече се свири на китара. Това е плоча на Франсис Гойя. От обложката се усмихва брадат тип, а биографичните бележки са на руски език. Най-много си харесвам “Балада за Аделина”, а Веселка уточнява, че всички я наричат “Испанска балада”.

Късно е, трябва да спим, а аз си мисля, че утре ще разкажа на Лудия за тая вечер. Нищо няма да пропусна. Ако не знае, да знае , че селото на Веселка се нарича “Пряспа”. И ще го попитам, дали не му се привижда като на мен една истинска пряспа? Със задължителен снежен човек сред нея. И снежният човек си има нос от морков, и две парченца от въглища за очи. А за шапка му служи една пробита тенджера и ушите й зъзнат – не е като върху печката, все пак. И пряспата изведнъж не е в селото на Веселка, а е някъде там в моето детство. А в неговото?

Вече заспивам, а има още толкова много неща, за които си мисля и, за които искам да му напиша.

 

  ♦         

АНА ІІ-РА

Ана ІІ-ра харесва новата си роля. Нищо не й липсва, спи добре, а дните са еднакви като близначета. Светът е стеснен до пълната му обитаемост. В него се съдържат мънички, но важни неща. 

Обича да се скита из селото. Но най-много обича реката и особено завоя с групата възрастни върби, които не спират да си шушукат. Водата дели Стара река на две махали – Горната и Долната махала. И гъвкаво криволичи. Ана ІІ-ра я оприличава на жена, която през час суетно се преоблича.

През лятото Петьо ІІ-ри вижда реката, но повече го впечатлява воденицата. По-скоро останките от воденицата – едри каменни късове, сив мъх и необитаемост.

Тогава Петьо ІІ-ри открива и кръчмата. Сприятелява се с всички селски пияници и редовно “затваря” заведението. Връща се в разкошно настроение. И винаги й носи букетче от тревички, а тя ги слага в ракиени чашки на перваза на прозореца.

- Искам да променим нещата. – казва една вечер Петьо ІІ-ри и връчва букетчето.

- Кои неща? - Ана ІІ-ра го гледа изненадано.

- Най-важните. Имената си. Хайде да си даваме текущи имена.

Тя избухва в смях. И пита:

- И какво точно предлагаш?

- Временно да се казвам Лука, а ти Елизабет.

Ана продължава да се смее, а Петьо ІІ-ри с невинна сериозност продължава:

- Можеш да се смееш колкото си искаш, но съвсем отговорно смятам, че правим голяма грешка. Не може цял живот да мъкнем едно и също име. Писна ми да съм Петьо. И по тая причина, докато съм тук ще бъда Лука. А теб временно ще наричам Елизабет. Вбесявам се, че допускаме същата грешка и при картините. Абсурдно е една картина да има постоянно заглавие, когато всеки я възприема различно. Прав ли съм? Прав съм. И само не започвай да спориш! Ще ме нараниш. Ще се почувствам дълбоко наранен.

Тя спира да се смее. Думите му звучат сериозно. Още повече, че идеята й харесва.

На другия ден, по обед (Петьо ІІ-ри чак тогава се събужда) му поднася кафето с думите:

- Заповядай, Лука!

А той невъзмутимо отговаря:

- Благодаря, Елизабет!

И какво става после? Прекръстилият се на Лука художник си заминава. Вечер никой не се връща от кръчмата и не й носи тревички. Но това не й липсва. Петьо ІІ-ри (Лука) или който и да е персонаж от живота й са като сезоните. Да плаче ли сега, че не е есен ? Друг път. Тя самата също е сезон за другите. Нормално.

Носи дърва за печката и ще си омеси хляб. Какво по-добро от това да вечеря с току-що опечен хляб и сирене?

Малко по-късно пак разглежда плочите. Пуска си групата “Сигнал” , а песента “Може би” звучи точно три пъти. Странно е, че Емилия ІІ-ра, дъщеря й, също я обича тая песен.

И за още нещо се замисля – крайно време е да си вземе по-добър компютър. При всички случай с това радио ”Едно”, а сега и с тоя стар грамофон слуша само бивша музика. Хубава е, безспорно, но си е бивша. Доколкото хубавото може да бъде бивше Но това е дълга тема, а сега не иска да се отклонява, защото ще пише.

Ана ІІ-ра сяда на фотьойла и продължава да разказва за Ана І-ва.

 

 ♦

 АНА І-ВА -  05.10.1976 г. гр. Варна 

Напоследък ми се рисува. Особено когато тръгвам към Девня, когато автобусът минава покрай Варненското езеро, и когато виждам оня стар кораб - напълно забравен. Прилича ми на призрак, който изпъква върху лачената повърхност на водата. Силуетът му е в овехтял син цвят, на който с бели и латински букви е изписано името му “Полинкис”. Какво ли означава? И защо го запомням, когато няма да го рисувам? Абсолютно нищо няма да рисувам, докато не ми премине болката.

А болката е вързана във възел и се обажда. Тя е в ъгъла на шала, който нося на изпитите, за да си придам артистичност. Вързана на възел болката е по-безопасна, но и по-моя. В този смисъл е вярна поговорката: “В кърпа ми е вързано.”

Корпусите на цеховете, покрай които минавам, също са забележителни. Промушват небето като дълги пики. Как ли изглеждат при залез? Допускам, че при залез слънце пейзажът е невероятен. Даже си го представям. Как корпусите продължават да се врязват в облаците, слънцето залязва и небето естествено почервенява.

Ядосвам се на себе си. Каква е тая мания да рисувам? И защо още си въобразявам, че мога да рисувам?

И не е ли по-добре да си препрочета писмото от днес? От Лудия. 

 

 Здравей!

Задъхвам се вече. Изплезил съм език и едва дишам. Като куче. В горещина. Не случайно на времето ме наричаха Белязаното. Допусках, че имат предвид някое изпитано в хиляди битки граничарско куче, с разкъсано ухо, като разкъсано бойно знаме, носещо се бавно и умно. Откровено казано, мъничко, съвсем мъничко се гордеех с прякора си.

Но какво беше разочарованието ми, какво ти, цял удар беше, когато един от хипитата (те всъщност не бяха хипита, а хипопотами, пък аз за по-късо им казвах хипита), та, когато един от тези хипита гнусно ми разкри истината. Чистата истина. Истината. И само истината.

Имали са предвид белязано прасе, защото съм приличал ужасно на прекрасно прасе – с нежна зурла, прелестни, приятно хлътнали навътре, с цвят на неузряла мушмола очички. С пищните, разкошни и поръбени най-фино уши и влажният, вглъбен сякаш в себе си поглед. Вглъбен някъде дълбоко в себе си. Всичко това ми разказа един от онези гадни хипита. Да пукне дано! Цял ден да не се засмее!  

От тогава нещо съм зле с нервите. Казват за случая “разклатени нерви”. И винаги съм си представял този случай като палячо, който се люлее върху нервите си с най-безпристрастен вид. И понеже нервите му са разклатени, поглежда от време на време към тях, за да види кога най-после ще падне. Понякога хвърля учуден поглед наоколо. Един вид: “Вижте ме, страшно съм учуден, защо още не съм паднал? Та, нали аз съм с разклатени нерви!” И прави невинни ангелски физиономии.

По дяволите! Аз говорех за задъхването. Цял ден мъкна въглища. (Новата ми професия) Следващия път ще си избера нещо по-чисто. Стерилно. При тая дума ми мирише на нещо медицинско.

Май не съм ти писал за Новата година?

Дядо Мраз пак с мръсните си номера. Подари ми един грамофон. Заподскачах от възхита. Това е нова дума и по значение е обратно пропорционална на думата възхищение. Направих няколко стойки в чест на великия, вечния, безсмъртния и т.н. дядка. В суматохата той докато си прелистваше бележниците (едни такива окъсани, оръфани като моите тетрадки, сякаш лъвове и тигри са ги яли), изведнъж ни лук ял, ни праз мирисал (китайски праз) обърна се, намигна ми и грабна грамофона. Грешка станало. Плесна ме по бузата за успокоение, т.е. догодина и за теб ще има нещо.

Само че аз успокоявам ли се? От гърлото ми се изсипаха върху земята купища непознати за мен дотогава звукосъчетания, а в главата мие се замяркаха боксьорски пози. Дори си помислих дали ще е достойно да си подвия опашката и да избягам. Спомням си само, че за довиждане Дядо Мраз ме ритна злобно.

Дяволски се гордея с името си. От него лъха Достойнство, Чистота, Благородство. Едновременно с тях и Решителност, Безпогрешност. Ангел, име, което винаги можеш да пуснеш пред себе си и да си сигурен, че няма да те изложи.

Ще ти кажа какви асоциации събужда - Ана. Преди всичко мъченически. Винаги съм си представял Ана като революционерка, слабичка от недояждане, с тъмни очи, гледащи студено, твърдо и с много сила.  

Името ти е хубаво, но струва ми се още не си дорасла до него. По тая причина, ако си забелязала, те наричам Наивитет. Рядко - Малката. Не виждам да имаш нещо против.

Ангел

 

И докога ще продължавам да си пиша с някакъв непознат Ангел? Ако е Ангел, разбира се. Мистерията е налице. Имам едно-две предположения, но съм толкова несигурна в тях. Почти колкото в себе си съм несигурна. Поне сто пъти се заричам да замълча, а не го правя. И каква е тая потребност да изпращам и получавам писма?

Това ако не е каша? Забъркана най-невинно. Дали пък невинността не е в основата на най-сполучливите каши?

А лятото си отива. Какво ми остава от него? Десетте дни, в които се живея в София. И във всеки един от тях мога да потърся Лудия, но не го правя. Проявя на съзнателна глупост ли? По-скоро ме е страх от разочарование.

Изпитите в Художествената академия са пълен провал. Скъсват ме на третия кръг. Плача, и за да се утеша се вмъквам в близката книжарница, и си купувам няколко книги. Попадам на романа “Пътуване към себе си” от Блага Димитрова. Вкопчвам се в идеята да замина на някой голям строеж. Просто да си избера един от всичките пет Национални обекти.

Майка и татко мълчат. Тяхното мълчание обгръща неуспеха ми и куфарите, които приготвям. Вече си имам посока и посоката се нарича Девня.

През Стара река минава теснолинеен влак. Обикновено се състои от три вагона, които излишно тържествено се теглят от електрически локомотив. Спирката е малка – с каменна чешма, от която винаги преди заминаване пия вода. И този път не пропускам ритуала. Милите ми родители не ме изпращат. Двата куфара ги носи Борислав, който живее в отсрещната къща.

Влакът изсвирва и потегля. Махам на Борислав. Махам на високите тополи, на гъските по поляните, на едно магаре, което пасе. Махам на цяло стадо от овце, на овчаря и кучето до него. Махам и на небето с един купест облак, на ято прелитащи птици и на птиците по жиците.

По-късно сменям малкия влак с истински. Купето е пълно. Намирам си място и отново отварям “Пътуване към себе си”. До Варна препрочитам цялата книга.

Но защо се отклонявам от същественото? Какво да правя с Лудия? Трябва да му отговоря. Вместо писмо му изпращам парченце от мидена черупка , придружено от “Ха-ха-ха”. Да го тълкува както си ще. И дали ще усети горчивото ми послание?

В бараката Чеслав Неман пее “Този свят е тъй прекрасен”. Но аз не мога да се съглася, че е прекрасен този свят, не мога. Ако уча изобразително изкуство и зная кой е Лудият, може би ще му пригласям, но сега просто го слушам и си мълча.

 

 ♦

 АНА ІІ-РА

Най-после дъщеря й се обажда. С електронно писмо от Минесота. Изпраща й и снимки. На себе си, на безкрайната река Мисисипи  и на някакво поле. Ана ІІ-ра си харесва полето. С няколко бухнали храсти, които приличат на невчесани точици под огромното небе. И  небето е толкова  ниско, че облаците съвсем спокойно могат да стъпят на земята. По пантофи.

Емилия ІІ-ра й се оплаква от липса на време и, че по тая причина много бегло разглежда забележителностите. Но е впечатлена от индианския музей в покрайнините на града. А наскоро, когато вечеря в малка закусвалня се запознава със сервитьорката, която се оказва македонка. Една тридесет годишна жена, която работи на три места, и въпреки че едва се държи на крака от преумора казва, че не мисли да се връща в Македония.

“Справям се, не се притеснявай! Нали знаеш, че моята цел е Чикаго? Рано или късно ще живея там. Иначе се приспивам със страхотни спомени. И те обичам” – пише накрая Емилия ІІ-ра.

Ана ІІ-ра й отговаря. Разказва й за Стара река и себе си. И защо й признава, че пише роман? Точно това се пита, когато вече натиска бутона и писмото е “изпратено успешно”.

Отива в ателието и дръпва пердетата. Вижда дебелия ствол на бора. Зад бора е оградата. Зад оградата следва улицата. Зад нея е парка и църквата. Тя и сега се гордее, че живее в съседство с божия храм. Макар и запуснат, двете му кубета се издуват ръждиво и тържествено. Кръстът на по-голямото кубе е килнат на една страна. Но това няма никакво значение. Особено за птиците. Когато и да погледне към голямото кубе, там има птици.

Връща се при компютъра. Радио “Едно” звучи съвсем тихичко. Свечерява се, а котаракът Петък Тринайсети Август лежи на канапето. Свит на кълбо й прилича на възглавничка.

Ана ІІ-ра си мисли за Ана І-ва. Интересно, какво ще се случи с това момиче? И какво е това момиче? Истината е, че съдбата му зависи от Ана ІІ-ра/. И това добре ли е, или е зле? Възможно ли е да накара интригата да танцува танго? Две напред, едно назад. Две напред, едно назад. Така, както самата тя танцува някога.

“Ако ти не съществуваш, аз ще те измисля ”. Това е песен на Джо Десен, която си пуска. И кой ли от много далеч, както и от много отдавна й превежда текста?

Джо Десен продължава да пее, защото Ана ІІ-ра пуска плочата няколко пъти. Котаракът Петък Тринайсети Август е ококорил очите си и слуша. Сигурно и той си измисля нещо. И не е задължително да е прословутата мишка. Може би този път си измисля котка.

Тя ще пише.

 

 ♦

 АНА І-ВА -  22.10.1976 г. гр. Варна

Навън е есен. Вятърът също е есенен и есенно се блъска в бараката, но не може да влезе. По някое време спира и сигурно точно тогава решава, че е много по-хитро да се вмъква през процепите на прозореца и вратата, нещо повече – да внася с хлад.

Включвам електрическата печка. Двата реотана се превръщат в нажежен знак за равенство. Може би между мен и платното, което е на стената. Това е моят автопортрет и единствената картина, която вземам със себе си.

Рисувам се на шега. Косата ми е дълга и объркана, а големите ми очи отново се удивляват. На поредната глупост. Но аз умея да се удивлявам и на глупости. Почти съм хубава. От цветовете преобладава млечнокафявото. То ме прави по-достоверна. Хрумва ми да я изпратя на така наречения Ангел. А може би Дявол? Неясен и заядлив, и не заслужава подобен жест

Той не заслужава да му разказвам и за кораба. Старият гръцки кораб, който седи изоставено на края на Варненското езеро. Как някога ще го нарисувам и корабът няма да е съвсем същият, защото ще го направя малко по-уморен, и много по-безнадежден. Просто, защото така ми харесва. И да не се надява, че ще му го подаря. Нищо няма да му подарявам, нищо. Нито автопортрета, нито ненарисувания кораб.

Утре съм нощна смяна. Автобусът ми за Девня тръгва във единайсет без петнайсет и това ми позволява тая вечер да си легна късно.

Лампата насмешливо се надвесва над купчината дневници, придружена от неизменното вързопче с писма. От Лудия.

Веселка е на гости и кой знае кога ще се върне.

Отгоре на всичко си пускам Том Джоунс “Аз няма никога да се влюбя отново”.

Правя си кафе. Кафето е второто ми откритие, ако приема, че Веселка е първото. Когато пия кафе, съм спокойна. Кафето има вкус на начало и ми прилича на мъничък празник.

Напоследък, когато пия кафе, си мисля и за любовта. Сигурно Веселка и нейният Цветан от Военно-морското училище са виновни. Неволно съм свидетелка съм на тяхната любовна история, но ми е трудно да я разказвам.

Още виждам как Цветан нахлува в бараката с едно огромно руло. Приковава го на вратата – от вътрешната страна, срещу леглото на Веселка. С възможно най-едри букви на широката хартиена площ пише: “Веселка! Много те обичам! Ама много!” Цветан.

Тя се връща от някъде, гледа написаното и изобщо не се учудва. А аз я питам:

- Какво ще кажеш?

- Нищо. Този афиш е в границите на нормалното му поведение. Не можеш да си представиш на какво е способен. – отговаря тя.

Обяснението в любов на Цветан е доста необичайна гледка. Но и най-добрата гледка в стаята.

Дали да не добавя към своя автопортрет подзаглавие “Дни без любов”?

Сещам се, че малко преди първи април, денят на лъжата, пиша писмо до Лудия. И в него побирам представата си за обяснение в любов.

Казвам му, че си мисля за него, че е най-голямото събитие, че непременно ще се срещнем. И това ще е чудото. Писмото ми започва с “Обичам те”, а завършва с въпроса: “Харесва ли ти първоаприлската?”

Лудият ми отговаря със закъснение. Сега препрочитам същото това писмо и се гневя, понеже отново се опитвам да намеря някакво скрито послание.

 

Здравей!

Не съм ти писал доста отдавна. Векове.

До преди малко бях ужасно нервиран. Змия. Кобра. Цялата злоба на света се беше събрала в мен. Не знаех, че може цялата злоба на светна да се концентрира в съвсем малка топка и спокойно разположила се в стомаха да пуска отровните си сокове.

Няколко пъти излизах от кожата си и с погнуса пак влизах, без да си изтривам краката и без да смятам за необходимо, да вадя ръце от джобовете. Вмъквах се със смръщен вид и хулиганска походка. В изоставената стара кожа. В отвратителната стара кожа, която с търпение и дразнещо разбиране, ме очакваше безропотно. Тя уж всичко разбира. На нея нямало защо да й се обяснява. И тя такава била едно време, но вече улегнала. Непоносимата ми кретенска обвивка. Черупка. 

“Харесва ли ти първоаприлската?” Малко анализ на въпроса ти.

Това, че изобщо повдигаш въпроса за първоаприлското писмо, показва, че не си се отрекла напълно от него, че и да не държиш на него, то поне не се срамуваш. Това първо.

Второ: “Първоаприлската” подчертава, че ако не съм забелязал, че е от първи април, то вече трябва да ми е пределно ясно, че е първоаприлско и е необходимо да се гледа на него по съответния начин.

Пуша пета цигара. Тези цигари са доста интересни. Сложиш я на пепелника, по средата на цигарата, в равновесие. Погорят малко, поолекнат от единия край и се преобърнат елегантно, и недоволно тупват на земята. 

Та, за писмото? Събират се двете предположения, делят се на две и се взема средното. С вероятност за грешка сто процента.

Не ми се пише повече. Шеста цигара.

 

Няма послание между редовете. Разбира се, че няма. Налице е единствено стаята, цигарите, които пуша и празната чаша от кафето. С вкус на начало.

Веселка се прибира. Слаба богу! Спирам да пиша глупости. Сега ще я навия да направим едно късно скитане до морето. По пътя ще я помоля да ми разказва всичко, което знае за любовта.

                                              

 ♦

 АНА ІІ-РА

Тя пие мляко с какао в кафето на гара Мездра. И защо й се струва, че е в някакъв бар? И барът е в Рим. Без никаква определена връзка се усеща тъкмо в Италия. Продължава да седи в измамния бар. Изпушва две цигари. Столът й е срещу едно счупено огледало и се вижда в полупрофил. С шапка. Ана ІІ-ра винаги носи шапка, но не като атрибут на художничка, а защото шапките винаги я променят.

Пуши и продължава да се чувства в някакъв бар на Рим. Някъде в края на центъра на Рим. Или в началото на краен квартал, без да има и понятие кой квартал точно. Много силно й мирише на Рим, на примамливи улици, на гълчава, на нещо особено необичайно. По католическо, може би.

На съседната маса една дама безгрижно решава кръстословица. Музиката е авангардна и се излива като от ведро. Някакви хаотични звуци и барабани. Най-важно е да се чуват барабаните.

Часовникът на отсрещната стена е толкова голям, че отлично се вижда как стрелката за минутите се премества. Влакът за Варна ще пристигне след десет минути. Ана ІІ-ра стои на перона. Чуди се дали да се измери на кантарчето наблизо срещу сумата от 20 стотинки.

През това време едно бяло кученце, предполага, че породата му е булонка, странно защо я приближава и лае. Припознава се, извинява се на две крачки зад нея стопанката му. Но припознава ли се наистина или просто Ана ІІ-ра с нещо не му харесва?

Влакът за Варна е втора употреба. И какво съвпадение – италиански. Ана ІІ-ра си оставя багажа. И бърза да изпуши една цигара в антрето. После сяда до прозореца и се заглежда навън. Тя харесва да гледа през прозорец на влак. Най-много харесва пейзажите, които не може да улови. Те непрекъснато се изплъзват от погледа й – грациозни и леки. Това е особен вид движение, което не се рисува, мисли си тя. За него се загатва, то се подразбира или се подозира. И нищо повече.

След пет часа италианският влак минава покрай пристанище “Варна-запад”. Виждат се комините на химическите заводи. Промушват небето като дълги пики.

Естествено, че Петьо ІІ-ри я чака. Целува я по лявата страна, а в отговор тя го целува по дясната страна. Това е дружеският им знак.

- Отиваме при морето. – казва Петьо ІІ-ри.

Вървят бавно и тя любопитно го разглежда. Остарял бродяга. Косата му с бивша буйност се вее посивяло. Шубата е позната от години. И дънките са неизменни. Но обувките му вече са върхът. Ана ІІ-ра се спира и не откъсва поглед от тях.

- Какво има? – пита Петьо ІІ-ри с най-естествения си глас.

- Обувките? Не виждаш ли, че си с различни обувки? – отговаря тя.

- Е, и ? Много добре знам, че са различни. – казва спокойно той.

- Искаш да кажеш, че нарочно си обул различни обувки?! - Поне да бяха в еднакъв цвят, ами едната е кафява, а другата черна! – продължава да се възмущава тя.

- Я ми кажи, къде точно е написано, че обувките трябва да са еднакви? Аз не следя и какви чорапи слагам. Съмнявам се някой път да се случат един чифт. И не разбирам как такива неща могат да имат значение? Особено за теб. Признавам, че тъкмо от теб не очаквам такава реакция. - обидено й отвръща той.

Вече са по пясъчната ивица на морето.

- Извинявай. – казва тя. - Но си мисля, че трябва да си доста безстрашен, за да обуеш различни обувки. Аз не притежавам такава смелост. Е, какво пък, нормално е човек да обуе различни обувки. Особено ти. При теб и парадоксите са естествени.

Вятърът е влажен и студен. Те се спират при морето – вълните идват и си отиват, а скоро ще се и свечери.

Петьо ІІ-ри я изпраща до вкъщи. Тя не му благодари. И как да го направи, когато той мрази да му благодарят? Твърди, че е най-големият егоист на света и нищо не прави за другите. Всичко, което прави го прави само за себе си, единствено за себе си.

Апартаментът й е мъничък – две стаи, едната от които се слива с кухненски бокс. На третия етаж. Има и тераса, но няма пейзаж. Това, което се вижда отсреща не е пейзаж, а панелни блокове. За нея панелните блокове се самоизключват от пейзажите.

Ана ІІ-ра пуска нощната лампа. Облича удобна рокля, обува топли чорапи и сините чехли на Емилия ІІ-ра. Трябва да почисти отгоре-отгоре.

Телефонът звъни и отсреща  неочаквано се оказва Боян ІІ-ри. Обажда се не от Тунис, а от Варна. От два дни е в града, но нарочно не й казва предварително, за да я изненада..

Тя се радва и бърза да го види. Най-сетне може да го пита за всички глупости. С Боян ІІ-ри всички срещи са хубави. И всички раздели са хубави. Целува го. Отиват на “Морска гара”. Там, на тяхната маса, от която се вижда морето. По някое време заедно с поръчката пристига и една купа с лед, а Боян ІІ-ри я слага в средата на масата. Пълни чашите с вино и важно й казва:

 - Наздраве! Да “стопим леда”!

След срещата, в три часа след полунощ тя вече пише в една тетрадка. За Ана І-ва. А през това време съвсем случайно в късния блок на радио “Едно” пускат “Ще те срещна в полунощ” на Смоуки.

 

 ♦

АНА І-ВА -  27.10.1976 г. гр. Варна  

Днес цял ден се чудя, дали да не превърна лабораторията в “задочно” ателие? Има къде да си скрия материалите, разполагам и с остатъчно време. Рисковано е, защото може да ме разкрият. Кой рисува на работа? Но тогава с какво право колежката Марги си носи плетката? Не е ли същото? Трябва да пробвам.

Апаратчиците, с които съм в една смяна, едва ли ще ми кажат нещо. Недялка и съпругът й Пеньо ме черпят с кафе и ме наричат “нашето момиче”. Митко ми се пише приятел и винаги се усмихва, когато минавам през командната зала, за да стигна до производственото помещение. Там правя анализа с апарат “Орса”. Прилича на игра, но иначе трябва да съм много внимателна.

Искам да пиша за намеренията си на Лудия, но вместо това му разказвам за къщата.

За червено-зелената къща. С кръгло лице, което се обвива от бръшлян. А от бръшляна като три любопитни очи надничат три високи прозореца. Десният е моят прозорец, средния е на майка ми, а левият е на баща ми. Точно в кръглата част се разполага и нашата кухня, а аз я възприемам като приказна кула. И къщата за мен не е къща, а замък. Един червено-зелен замък. Но аз не съм принцеса. Аз съм Ана. Да си принцеса е твърде недостижимо. Принцесата разполага с бални рокли, пантофи, джуфки, лъскава корона на главата. И цялата блести. Особено на бала, когато танцува с някой принц. А аз съм Ана. И имам басмени рокли и сандали. Дори и в мечтите си не ходя на бал. Не искам и да танцувам с принц. Аз тайно от всички очаквам един конник. По-скоро Юнак, както е в приказките на татко “Юнакът и змея” или “Юнакът и златната ябълка”.

От вътрешната страна первазът на моят прозорец е достатъчно широк, за да седя на него и да гледам. От кулата се вижда всичко. Върху един постоянен фон от парка с плачещи върби и престарял орех се разполага църквата, след нея следва алеята, която излиза чак на нашата улица, но преди това минава покрай дървената къщичка на Пеци обущаря.

Пред нашата ограда има пет черници. Между две от тях татко връзва люлката, на която се люлея.

Аз седя на прозореца и виждам да се приближава един конник Но той определено не е Юнакът. Това е полският пазач, който по обед завързва коня си на една от черниците и отива в хоренмага. През това време изтичвам и се качвам на седлото. Конят простодушно ми позволява да поседя малко върху него. Толкова малко, колкото да си представя, че хукваме през полето. През цялото поле. И по-нататък. И още по-нататък. И много по-нататък. До най-надалеч. И ми е все едно къде точно е това най-надалеч. Аз дочувам бързия шум на копитата и стискам юздите. Прекосявам планини и реки. Стигам до третата земя, до шестата земя, близо съм до деветата, когато полският пазач застава до мене, а очите му са пълни с насмешка и той ми помага да сляза от седлото. А земята, на която стъпвам, е много твърда. По-твърда е от камък.  Като реалността.

След “ездата” се връщам на прозореца и гледам гарваните, които кацват и отлитат от камбанарията, трактора, който минава, и магарешките каруци, които трополят.

Пиша му всичко това на Лудия. Оформям писмото, което ще пусна утре. И спирам плочата, защото през цялото време звучи “Лирическая” на Висоцки. Доста високо.

Ходи ми се до морето и почти съм готова да тръгна. Сама. Вместо това си правя кафе. А цигарата ми гори накриво.

Измъквам писмото от Лудия, което получавам преди два дни. Чета го сигурно за петнайсети път. Или двайсети?  Има ли значение? При всички случаи го препрочитам повече, отколкото му се полага. И по тая причина се сърдя на себе си.

Ето го:

 

Здравей!

Имам много страшен нов приятел. Карти се казва и е картоф. Не се отделя от мен. Все нещо си говори, върти се около краката ми, спъва се, става, мърмори, задава въпроси един след друг, без да е дочакал отговора на предишния. Хуква напред като кученце, връща се, скимти, пее. Много обичам да чувствам присъствието му около себе си. Тънкият му гласец, понякога тъжната му усмивка, непрекъснато движещите се крака и ръце – клечки, кръглите очи – топчета, щръкналите уши. Цяло мече.

Ленинград ме изгони. Не се понасяме с него, и това си е! Дълго се дебнахме, дълго се наблюдавахме, а схватката жестока. За двама ни нямаше място. Единият трябваше да напусне. Трудно щеше да бъде на старият Ленинград да напусне. Бил свикнал с мястото, познавал много хора, не обичал да скитори надолу-нагоре. Та, ако съм искал, аз да се махна, а той щял да ми бъде благодарен до края на живота си. Ще го видя колко ще е благодарен! Зная ги аз такива типове. Говорят едно, пък после съвсем друго. Едно здрасти не казват.

Знаех един много готин виц. Да се скъсаш от смях. Но го забравих. Вече въведох режим върху смеха. Казаха ми, че всеки човек си имал определено количество смях и след като го изразходи, после не се смее. Както бях започнал да се смея, току-виж, ми се свърши набързо смехът. Затова си купих една чанта, от пазарските, на колела. Набутах смеха вътре и го заключих. Сега съм спокоен. Зная, че си имам резервен смях и някога, ако ми е до смях, отварям със замах чантата и се превивам от смях. Това е средство против неприятностите.

Откривам ти най-после тайната. Шофьор на такси съм. Всяко такси е отделна къща – със свои закони и привилегии, със свои санкции и благоразположения. Влезеш ли в такси – свали си обувките и шапката. Влизаш в светиня. Така зная аз.

Преди мечтаех да стана овчар. Излезеш на поляната, засвириш с кавала. Можеш да си говориш с всички овце. Първо с едните, после с другите, по-тарикатите. Изведеш стадото да хрупа росна трева или го насочиш към бистър студен кладенец, да полочи вода. Идилия! Какво по-хубаво от това! Както е казал Жан Жак Русо “Назад към природата!” 

0 часа. Нормално време за гасене на лампите.

Ангел

 

 ♦

 АНА ІІ-РА

Вече цяла седмица всеки ден е в галерията на Петьо ІІ-ри.

Откриването на изложбата е по вкуса й. Звучат записи на класическа китара. Ана ІІ-ра е естествена – в ярко жълта рокля. И цветовете на платната също са ярки. Това са нейните цветове.

Идват старите й ценители и водят нови. Още се носи слухът, че картините й зареждат с енергия. Тя се смущава от приказките, че творчеството й лекува. И в същото време им е благодарна, защото преди тринайсет години тъкмо те я спасяват от глад.

Историята е банална. Случва се в първите години от демокрацията. Лято е и Ана ІІ-ра продава готовата си колекция от картини при входа на централния плаж. Редом до нея е и Петьо ІІ-ри. И им е толкова тъжно на двамата сутрин, когато подреждат платната, а хората минават безгрижно покрай тях и отиват на плаж. И им още по-смешно вечер, когато броят печалбата в близкото сладкарница. А сладкарницата скоро ще принадлежи на самия Петьо ІІ-ри, който живее в апартамента над нея. Започва връщане на имотите, които отнемат през времето на социализма и ще си я получи обратно. “Ще направя галерия!” – мечтае си той на глас, а на Ана ІІ-ра изобщо не й е до мечти.

В един от тези дълги дни, под чадъра за слънце, при сглобяемата маса, на която, и около която са изложени платната, се връща жената. Преди месец тя купува картината с елементарното заглавие “Пейзаж”. На вид жената е доста интелигентна и странно защо поема ръката на Ана ІІ-ра, и се навежда да я целуне. Петьо ІІ-ри гледа в недоумение. А жената през това време, като не пуска ръката на смаяната Ана ІІ-ра, задъхано обяснява, че тая сутрин болният й съпруг, който е на легло от три години, се изправя. И прави една крачка. С нейна помощ. Но прави една крачка. А картината виси срещу леглото му. В продължение на цял месец съпругът непрекъснато гледа картината. Жената е убедена, че тъкмо тя му помага. Та, картината е единственото ново нещо в стаята. Пък и лекарствата отдавна не му действат. Просто няма друга причина, повтаря жената, картината го изправя.

За кратко Ана ІІ-ра продава цялата си колекция от седемдесет платна. Шест оставя за себе си. А почти всичките й клиенти са в беда. Тя намалява цените и даже подарява няколко неща. Финансовата й придобивка е внезапна колкото демокрацията.

Започва нов период. Период на непрекъснато рисуване.

Само след една година Петьо ІІ-ри преобразява реституираната сладкарница в “Първа частна галерия”. И сега се нарича така. И сега е примамлива за посетителите. Не само, защото е на главната улица, а защото е особено гостоприемна. На-вече с ъгълчето на салона, където е кафето. Там има плетени столчета и масички със зелени захарници. И музиката е тиха също като тревата в трите изрисувани кашпи.

Последната стихия на Петьо ІІ-ри са наивистите. Смята, че Ана ІІ-ра е един незавършен наивист и много скоро ще стане завършен. Тя винаги му вярва. А и той има усет за изобразителното изкуство, и е с широки, по-скоро безпределни разбирания за живота. Иначе е досаден. С разточителната си любов към всичко и всички. Всяка вечер ходи да храни глутницата кучета в морската градина. Урежда и безплатна кухня за бедни в центъра на града. Но не е чак толкова голям светец. И той може да мрази. Мрази да му благодарят. Петьо ІІ-ри признава, че за видимия си успех няма заслуги, че успехът ме е повече шанс. Ако на някого се полагат почести, то те са за дядо му, който навремето е заможен търговец. А Петьо ІІ-ри си е един прост наследник. И прави каквото може.

 Вече цяла седмица всеки ден е в галерията на Петьо ІІ-ри.

Преди заспиване усеща, че Стара река й липсва. Иска си котарака Петък Тринайсети Август, топлината от печката, високия ствол на ореха и пътеката към него, вкуса на цигарите, вкуса на хляба, вкуса на въздуха. И един нов компютър иска. За да запише следващите страници от романа. И да слуша на него дисковете, които си купува. Например диска с “Дунавското хоро”.

 

♦ 

АНА І-ВА - 07.11.1976 г.  гр. Варна 

Днес си купувам бои, пастели, блокови листа и паспарту. Купувам си и червено палто – вталено, с макси дължина. Купувам си и парфюм с название “Ноктюрно”, но не зная какво е ноктюрно. Трябва да попитам Веселка.

- Ноктюрно означава лирично. – обяснява тя.

- Наистина ли!? – възкликвам спонтанно.

- Не е моя работа, но няма ли да спреш най-после да се учудваш?

Кога най-сетне ще започнеш да се държиш като зрял човек? Трябва да си нащрек! И колко пъти да ти повтарям, че нещата не са такива, каквито изглеждат?

- И твоят Цветан ли не е такъв, какъвто изглежда? – питам аз.

- Най-вече Цветан. - отговаря тя. – и допълва – Да не смяташ, че го познавам? Аз себе си не познавам, та Цветан ли

- Ами, когато хората срещу теб са добри и това си личи? – казвам аз.

- Глупаво е да приемаш добрината за чиста монета. Питаш ли се, защо хората са добри? Ами ако са такива, защото имат полза от теб? И когато не си полезна, те вече не са добри. Хората непрекъснато се употребяват взаимно. В това се състои и общуването. Не е много извисено, но е факт. – отговаря Веселка.

- Не съм съгласна. Аз никого не употребявам. – възмущавам се аз.

- Ти си едно изключение. – Веселка се разсмива със звънтящия си смях. И погледът й пълен със светлинки.

- Е? – отново питам аз.

- Нищо. Гледам те, ядосвам ти се, а в същото време се питам, дали пък няма да се случи обратното? Ти да ме заразиш с доверие, защото да си призная, изобщо не съм доверчива.

Все по-често с Веселка обсъждаме подобни теми. Всяка от нас си седи на леглото. Обикновено в турска поза. И непрекъснато звучи нейната музика. Въздухът е задимен от цигарите. Навън морският вятър свири и като приглушено ехо влиза през леко открехнатото прозорче. И е хубаво. Поне аз го усещам така.

Тъжно ми е. От парфюма ли? Или от писмото на Лудия? То е написано много ситно и се чудя как го е побрал само на страничка и половина, едвам го разчитам:

 

Здравей!

 

Думи за дърветата 

 

Дърветата протягаха клоните си към всички посоки на света, така те се молеха на своя бог. Едрите им и жълти листа падаха бавно и тихо. Дърветата се молеха, прострели ръце във всички посоки. Дърветата не знаеха къде е точно техният бог. На запад ли? На изток ли? Може би на север, може би на юг, може би под земята ( или на небето?), или кой знае къде? И затова те имаха много ръце, протегнати винаги. Листата политаха надолу, падаха продължително, потрепваха няколко пъти и се сгушваха едно до друго. Те се чувстваха по-сигурни така, допрени едно до друго, по-силни. Знаеха, че ако ги види вятърът, нищо няма да им помогне. Даже и това, че са заедно. Но въпреки това - търсеха се едно друго. 

Дърветата се молеха. С протегнати ръце. За какво ли се молеха дърветата? Кой знае? Те си знаят. Ако не са забравили. Пък кой знае, може и да са забравили за какво трябва да се молят. Помнят, че трябва за нещо някого да молят. Но кого точно и защо, да ги убиеш, не знаят. Така е било винаги, казват по-възрастните, така и ще бъде.

 

Думи

 

Рано или късно човек трябва да се реши. Рано или късно. Някои се решават веднага. Други след известно колебание. Трети изобщо не се решават. Така си остават нерешени, колебливи като махалото на часовник. Тик. Т-а-а-к! Тик-так! Сякаш се двоуми да отмери ли следващата секунда или не? Да я отмери ли или не?

Аз се реших. Трябва да го направя. Ами разбира се, щом като… Абе, няма какво да се решавам. След като съм се решил, значи съм се решил. Седем пъти и толкоз и хиляди пъти.

Ще дебна две седмици, ще наблюдавам ден и нощ, няма да се храня, няма да спя, но ще науча целия маршрут. До най-големи подробности. Например в 16 часа излиза на улицата, в 16.15 по улица “Еделвайс”, в 16.45 разговор в кафенето и т.н. Ще се скрия в маслиновите храсти. Ще чакам и щом се появи, ще се прицелвам дълго. Дълго и внимателно.

Всеки може да не улучи, но аз съм длъжен. Ще се прицелвам безкрайно дълго. И ще натисна спусъка. Разбира се, ще я убия. Ще убия червената боя. И тя ще се превърне в червена убита боя. Ужасно много ми трябва червена убита боя, а няма никъде.

Рано или късно човек трябва да се реши. И аз се реших.

 

Думи за прасето

 

След обяд изведнъж реших, че съм нервиран. След няколко минути вече бях почти нервиран. И най-интересното е, че не можах да разбера причината. Ттц-тц.

Оня ден видях прасето, което носи на зурлата си цялото нещастие на света. Пристъпваше величествено. Слизаше по някакви стълби. Изобщо не поглеждаше в краката си. Не погледна и мен. По средата на стълбата се спъна. Претърколи се надолу, като грухтеше, спря се на по-долната площадка, стана чевръсто, озърна се страхливо настрани и като се увери, че никое прасе не го е видяло поотупа праха от себе си, зае царствената си поза, повдигна дългата си снежнобяла рокля да не му пречи при вървенето /значи прасето е било женско/ и със заучени стъпки продължи да слиза.

По едно време го гледам тича нагоре задъхано, взира се в стъпалата, недоволно грухти. И се вайкаше “Ах, какво ще стане сега? Как можах да го изгубя! Ах! Ах! Къде ли е отишло? Вах! Вах!” Така и не можах да разбера какво точно е изгубило.

От тогава не съм го виждал Нямам си понятие къде е. Но това е без значение. Без значение.

 

Думи

 

Зелени листа. Зелеви листа. Зеле. Моркови. Зайци. Едно малко село. Някаква къщурка нараства бавно, тъпа и апатична и пак изчезва. Потъва, потъва в бялата пухкава мъгла. Къща в село. И мъгла. Обикновени телеграфни стълбове. Всеки сам за себе си. Моят дом е моята крепост.  

Току-що изметена пивница. И печка, раздаваща топлина, без да държи сметка за количеството й. Май ще се наложи да се отдръпна от нея, стана много горещо.

Една стара баба, увита като пакет дълго и старателно избира, задава безкрайно много въпроси и накрая недоволна с едно бурканче кисело мляко, мърморейки си нещо, заминава. След нея тип, който съвсем спокойно може да мине за неин внук, купува цигари. Няколко изпитателни погледи и пивницата опустя.

А довечера като се напълни, задими! Разговорите на висок глас, пиянските подвиквания и пустота, пустота, пустота.

 

Думи за едно малко радио

 

Едно малко радио пращи, та се къса. Нека се скъса. С най-голямо удоволствие ще наблюдавам скъсването му. Едно малко радио. Пращи, та се къса. Ще бръкна в гръкляна му и ще скъсам струните му една по една. Бавно, със сатанинска усмивка. Садистично. Една по една. По ред. Ще се обтягат, ще се обтягат. Ще се съпротивляват. Няма да искат да умират. Но това е без значение.Тяхното желание. Ще се огъват, извиват, лъскави и гъвкави, ще се изпъват като тетива, здрави и силни. И ще умрат Една по една.

Едно малко радио. Пращи, та се къса. Едно малко идиотче, което ако не млъкне скоро, ще ме направи себеподобен. Едно малко радио. Един малък папагал. Без човка. Без лъвска човка.

Още десет минути до пристигането на автобуса. Само още десет минути и после нека си дрънка това малко радио. Нека си дрънка прегракнало и уморено. Кой ли ще го слуша? Никой! Никой! Абсолютно никой. Абсолютно никой. Празно пространство.

 

Думи

 

Чакащите в поликлиниката вярваха, че времето е най-добрият лекар. И че дали тук, в поликлиниката или някъде другаде трябва да чакат, докато този лекар им помогне да оздравеят, е все едно. Кой знае защо всички си представяха този лекар като добродушен старец, с рунтави мустаци, голям, голя-я-ям, много голям, криещ присмехулните си очи зад кръгли очила, поставени точно на върха на носа. И грамадни ръце, които могат да направят всичко. Дори умрели да съживяват. Чакащите в поликлиниката така си мислеха и се успокояваха. И тогава не изглеждаха толкова нервни. Изглеждаха почти като здрави. В най-лошия случай като полуздрави.

Чакащите в поликлиниката. Зад затворената пред тях врата лекарите играеха карти. И пиеха. Въпреки забранителните надписи по стените. Те играеха карти и пет пари не даваха за пациентите. Последните поне така си мислеха.

 

Думи за пощите 

 

И за какво са ги направили тези пощи да ги пита човек. Хубаво беше едно време. Желаеш да пратиш писмо на някой, хващаш си гълъба, писмото на врата и готово. Ама лошо било времето, ама много писма имало, няма пречки за гълъба. Докъдето искаш, до там ще долети. Скимне ти бързо да е писмото. Хоп готово. Слага се на орел. Добрите стари времена.

А сега какво? Нищо. Чакаш по хиляди часа за какво, за нищо. Човек да му омръзне да плете нервите си. За да изтрае човек тази какафония, трябва да има нерви като корабни въжета. Един даже си взе отпуск 20 дни и през целия й период плете като ненормален. И пак беше недоволен. Не било му стигнало времето. Ако имаше на разположение още един месец, сигурно щял да си оплете такива добри нерви, че нищо нямало да може да го изкара извън кожата му. Само един месец.

 

Няма думи

 

Никога няма да го довърша този лист. Никога. По-вероятно е обратното. Той мене.

 

Какви са тия думи? Защо ги пише така ситно? А ако са по-едри, какво ще се промени?  Защо Лудият ми пише всичко това? Какво ми разказва с него? И дали го преживява лично? Това са само една малка част от въпросите, които си задавам, когато чета писмата му. И нямам никакъв отговор.

Аз му пиша по друг начин. Старая се да съм искрена. Преди всичко искрена. И сега също сядам да му отговоря. Ето я голямата тетрадка, от която си вземам листа и става все по-тънка, и по-тънка. Химикалката ми също пише тъничко. Ровя в плочите на Веселка. Искам да слушам нещо по-весело. Попадам на “Дунавско хоро” и си я пускам

Изведнъж в бараката се побира целият площад на село. Защото площадът на село е едно “Дунавско хоро”. И аз подскачам до татко пет пъти напред, веднъж назад. После отново пет пъти напред и веднъж назад. Още сутринта в училище ми окачват на гърдите лента, на която пише “Отличник”. И с тая лента играя хорото. А хорото е леко. По-леко е от въздуха – издига се над него, стига чак до небето и го озвучава, а небето от своя страна боядисва хорото в син цвят.

Духовият оркестър е от тумба мургави цигани. И всичките са с бели ризи. И са много тържествени точно на 24-ти май – денят на Славянската писменост и на братята “Кирил и Методий”. Харесва ми да съм при музикантите и особено до барабана. И да гледам двата диска, които причудливо блестят, и разсичат мелодията с метален звън. Палката ми прилича на граната. И гранатата действително избухва при всеки удар в бежовия кръг. А тумбата цигани стои важно. И е точно като главната буква на изречението. Имаме урок за изречението и вече знам, че то винаги започва с главна буква. И ако се приеме, че празникът е изречение, най-главни са музикантите, защото именно те първи застават на площада, и свирят примамливо. А през това време към площада се стичат децата от трите училища и детската градина, учителите им, овощната, зеленчуковата и животновъдната бригада, шивачките от кооперацията за производство на терлици, служителите, бабите, дядовците и невръстните внучета.

И аз невинно се промушвам между бухналите тафтени рокли на големите момичета и тайно, ама много тайно ги докосвам с два пръста. И точно в тия моменти ми се струва, че никога няма да порасна, и да се обличам така. Майка ми е наблизо и нещо се смее. А роклята й е от светлосиня “пчела”, с лодка деколте – досущ като модела на оная страница от списание “Жената днес”. Моята рокля също е от светлосиня “пчела”, но е с едно оскърбително просто копче и якичка. Още повече, че и на татко пуловера е на модерни ромбове.

По някое време се качвам и на най-горната стълба на паметника с войника. Сядам до ботушите му и се питам, дали не съжалява, че от цимент! Стои си със своята пушка – престъпно неподвижен. А тъкмо от неговата височина най-добре се вижда как “Дунавско хоро” се извива, извива. И постепенно започва да прилича на баницата на баба Велика, на която й казват “Вита баница”. И хорото изведнъж става “Вито хоро”.

Свършвам с писмото, в което разказвам на Лудия за себе си. Спирам и “Дунавското хоро”. Площадът на село напуска бараката и си отива там, далече на запад, където си му е мястото.

Обличам се и тръгвам към спирката. Девня ще ме спаси. Тя ще ми изтрие мириса от парфюма “Ноктюрно”. Защото Девня мирише на хлор, на азот, на сяра, на поливинилхлорид и други елементи от Менделеевата таблица. Но най-силно мирише от цеха за боракс, покрай който минавам.

В Девня се чува смях. А моята смяна е “Смяна Б” и отскоро си имаме сервиз за кафе. От пластмасови чаши и чинийки, необичайно червени, сякаш вървят в комплект с телефонните апарати. Всички освен мен са в дочени костюми и изглеждат доста деформирани.

Горда съм със снимката, която изпращам на Лудия. С бялата престилка, а зад мен се извисява естакадата.

Вървя и си мисля, че човек винаги разполага с множество спасителни пояси, които са различни на цвят. Трябва само да се огледа наоколо и ще ги забележи. Не може да не ги забележи – винаги са ярки. И дали новата ми картина да не изобразява спасителни пояси?

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Веселка ІІ-ра пристига от София за малко. С кучето си Джери и с бялото си пежо. И е по-хубава. Смее се неудържимо на всичко и особено на любимия си виц: ”В радиото звънят автомобилисти, които се оплакват, че един луд кара колата си насреща, вместо да е в правилното платно. След малко вбесен глас констатира: ”Не е един! Много са!”

Двете стигат чак до “Златни пясъци”. Новите хотели са като неестествени.

- Нали знаеш, че това не е България? Това е гостната стая на България. Гостите винаги са по-важни. “Не яж от бонбоните - да има за гости”, още чувам гласът на мама. – мърмори Веселка.

Скитат по пясъчната ивица, а морето е утихнало. След оранжевият Джери по пясъка се образуват трапчинки. Цял ден са заедно – кръстосват града, спират се да пият кафе и си бърборят.

 После разглеждат изложбата. Ана ІІ-ра иска да й подари картината, която най-много й харесва. Веселка ІІ-ра си избира “Къщата”. Това е нов вариант на къщата в Стара река. Платното имитира детска рисунка. Липсва логичната перспектива – тухлите са прекалено червени, прекалено зелен е и борът, прекалено синьо е небето, в което летят три прекалено нереалистични птици. Вместо в рамка картината е с басмена забрадка и се спуска от тавана - на изящен шнур.

Разделят се вечерта, въпреки че Ана ІІ-ра си представя един друг сценарий.  Как ще я заведе у дома, как ще продължат да си говорят, как Веселка ІІ-ра ще възстановява своите пътешествия из света, как при всяка цигара ще отваря прозореца, защото въпреки, че пуши като комин, много обича чист въздух, как ще продължава да се смее на Ана ІІ-ра, че страда от хронична наивност и няма лек, как познанието, долкото е възможно, е най-важното нещо на света, а най-голямото постижение на човека изобщо е музиката. И само музиката. И как същият този човек се спъва в лакомията си, която е основата на всичките му беди. И най-вече за българите, ще въздъхне накрая тя.

Но Веселка ІІ-ра  си отива. Тя предпочита да спи в станцията на банката, където работи като финансов експерт. На сутринта ще си тръгне.

Ана ІІ-ра прегръща и целува оранжевия Джери. Това куче не е куче, мисли си тя. Джери я лизва по ръката и я гледа с горещи очи.

Късно е. Сега тя седи сред тишината на хола и обмисля всичко, което й казва Веселка ІІ-ра.

Първото е, че времето, което подаряваш на някого, е израз на твоето добро отношение към него.

Второто е, че голямата любов се съдържа в желанието за голяма любов. И колкото е по-несподелена любовта, толкова е и по-голяма. Ако някой все пак я намери, обикновено я превръща в бумеранг. Известно е, че бумерангът се връща. Но се случва да се закачи на недосегаем клон. И там да си остане. И човек се пита, какво става, къде ми е бумерангът, къде ми е любовта? Страда за случилото се според възможностите си. След това на свой ред става бумеранг. И историята се повтаря. До закръгляне. Може да се каже, че голямата любов е кръг.

Третото (споделено от Веселка ІІ-ра през смях) е, че човек непрекъснато променя света, но не го забелязва. За доказателство трябва да се спрегне глагола променям. Например, аз се променям, ти се променяш, той се променя и т.н. Изводът е прост – щом аз, ти, той, ние, вие, те, се променяме, следователно светът също се променя. Защото светът е наше следствие. Или поне така смятаме за него.

 Слуша й се симфонична музика. В касетите на Емилия открива джазираната версия на “Токата и фуга” на Бах. Не е като оригинала, но върши работа.

Преди заспиване Ана ІІ-ра продължава да пише в тетрадката за Ана І-ва.

 

 ♦

АНА І-ВА - 11.10.1976 г. гр. Варна 

Митко ме изненадва докато рисувам. Слава богу, че съм към финала на картината със спасителните пояси.

- Я, какво става тук? Ама ти си била художничка! – цъка изненадано той и разглежда платното. – Много добре! Браво на теб! – поздравява ме той.

- Обещай ми да не казваш на никого. Моля те! – заставам срещу него в молитвена поза.

- Ти за какъв ме вземаш? Ще си остане между нас. Още от далеч си личи, че се занимаваш с нещо по-засукано. И направо ти се чудя какво правиш в Девня? Да не би да вярваш в надписа пред комбината, че “Ние строим Девня - Девня строи нас”? Не си ли чула, че я наричат “Долината на бавната смърт”? – ме пита разгорещено той.

Картината е в бараката и я разглеждам – три спасителни пояса. И доколко са надеждни? Рисувам ги в много ярки цветове. Най-стабилен изглежда поясът в синьо, но може ли да се разчита, че при буря ще издържи? Започвам да се съмнявам в своята теория за спасителните пояси. Дали спасителните пояси не са плод на силното желание за спасителни пояси?

Имам намерение да сложа новата си картина в рамка и да я подаря на Веселка.

А сега ще отворя новото писмо от Лудия, което отново носи щемпела на Москва.

 

            Здравей!                                 

Най-после дългото чакане приключи. Присъдата прочетена. Разстрел. Остават още два часа. Разбираш ли? Два грамадни часа. И през тях съм длъжен да взема някакво решение. Вариантите са само два. И трябва да избера само един от тях. Това ме прави дълбоко нещастен. Смятах, че нищо не може да размърда безразличието ми, а ето тази присъда ме кара да се вълнувам. Ще трябва да се стегна. Един студен душ би бил съвсем навременен, но от къде да го намеря?

Да помисля върху поведението си. Дали да извикам нещо преди изстрела? И дали ще ми вържат очите? Няма да искам, ако ме питат. Ще видя очите на изпълнителите на присъдата. Или пък те са с маски? Няма да викам. Ще си стоя и ще наблюдавам внимателно. Ще наблюдавам собствената си смърт. Ха-ха-ха. Или пък да се смея? Не, не. Ще ме сметнат за откачен. Да се усмихвам тъжно? Презрително? Не, не става.

Или пък да не отида? Това е идея. Да, да, няма да отида. Гениална идея. Свръх, ултрасупер идея. Требоку, най, оберл, свръх, ултрасупер идея. Не, не. Трябва да отида. Длъжен съм. Какво ще си помислят за мен? Нека си мислят каквото си щат. Пука ми. Не, не е в това работата.

Въпросът е в предварителния избор. Не отивайки, аз изменям на себе си. Голяма работа! Да не ти е за първи път да си изменяш? Но защо сега накрая да си изменям? Та това ще бъде моят финал. Но ако си изменям, това няма да бъде финал. Ех, тази отвратителна логика. 

Останаха още 1,5 часа. Зная си аз, ще се измъчвам от напразни терзания и съвсем накрая ще хвърля ези-тура. Пак ще оставя всичко в ръцете на Съдбата. На Фортуна. Нека тя решава вместо мен. Какво медуза съм. Амеба. Чехълче. Не мога да си спомня друго от този сорт.

Май се поуспокоих. Никак не е страшно. Толкова хора са били разстрелвани. Пък и интересно ще ми бъде да видя как става това. Не, не, само да видя. Да пипна. Да го почувствам. Ето, това е, да го почувствам. 

Горе главата, момчето ми! Не е толкова страшно. Какво ще каже Били ако те види отнякъде? Били ли? Нищо няма да каже. Ние се разбираме с него. Фантастично се разбираме. Нищо няма да каже, но ще зная, че ще мога да разчитам на него винаги.

Тръгвам. Ако има поща на оня свят, ще ти пиша.

 

Как се отговаря на такова писмо? На тоя въпрос и всезнаещата Веселка ще замълчи. Време е да й споделя историята с Лудия, но се страхувам. И не става дума за одобрение или неодобрение. Боя се, че е възможно да открие нещо различно от това, което си мисля. А аз си мисля, че Лудият е един много умен човек. Но Веселка, с присъщата си наблюдателност може да забележи нещо  достатъчно съществено, което пропускам.

И какво пропускам?

Общуването ми с Лудия все повече и повече ми прилича на стихотворението за двете релси на Милан Ферко. Ние двамата сме двете релси – близки, но не се пресичаме.

Обличам се добре. Слагам една от многото си шапки и тръгвам да се разходя при морето. Искам да ми е спокойно, да усетя следобеда и вятъра, и да видя отново прилива и отлива на вълните.

Малко след полунощ Веселка се прибира от втора смяна. Шлиферът й е млечно-бял и е от Полша. Сестра й е там и й го изпраща. Мокасините й също са полски и цялата ми прилича на полякиня.

- На мен ми се пие кафе. – казва тя. – ти искаш ли?

Пием кафе. Звучи “Токата и фуга ре минор” на Бах и в същото време е тихо. За първи път усещам нещо подобно – тишината да заглуши музиката. И то тъкмо “Токата и фуга”. Нещо не е наред. И изведнъж разбирам, че Веселка не е весела. Това е абсолютно необяснимо.

- Мама пак е в болница. – въздъхва тя.

- Какво й е? – питам аз.

- Нищо. По-скоро нищо ново. Нейното постоянно безсилие. И нейната постоянна анемия. Това е общо-взето.

- Ще се оправи. – отговарям. – И ми е неловко.

- Какво знаеш ти? За теб светът потъва, понеже не те приемат в Художествената академия? Това е единствената причина да потъва света. Няма друга причина! Нищо не знаеш ти! Нищо! – гласът й е леко ядосан.

- А какво трябва да знам? – питам аз и се чудя, дали да не се разсърдя.

- Че може да е кофти. Много неща да са кофти. Я си представи, че си малка. И сестрите ти учат в големия град, а ти си още в прогимназията. И всичките деца те отбягват, защото майка ти е болна. И лежи. Ти се грижиш за нея, защото баща ти го няма. Той работи по каменните кариери, където дават добри пари и си идва за малко. Ти винаги стоиш настрани от децата. И децата също стоят настрани от тебе. Опасно е. Някой им казва, че болестта на твоята майка е заразна. Непрекъснато внимаваш да не ги заразиш. Цял живот внимаваш… – Веселка млъква за малко, колкото да изгаси една цигара и да запали друга, и продължава:

- Ето, това е да потъва светът! Но може и да не потъва. Кой знае? Може и да не потъва… – приключва тя.

- Разбирам те. – казвам аз. Но разбирам ли я наистина?

- Извинявай! – тя се мъчи да се усмихне. – Ти не си ми виновна. А и в края на краищата, всеки с проблемите си. – и допълва – Хайде да ходим при морето. И забрави! Нали ще забравиш?

- Да. – отвръщам аз.

Но не мога да забравя и тая нощ не мога да заспя. В шест часа сутринта вървя към спирката на автобуса за Девня, въпреки, че съм в почивка. И после се връщам.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Ана ІІ-ра вече е в Стара река и си има нов компютър. Едвам го домъква. И бърза да го включи. Ето ги и необходимите дискове. Те съдържат музикалните й предпочитания. Единият диск е на “Братята” (“The Brothers Four”) и започва с оная песен “Зелени поля” – любимата на майка й. Изпълнението е на английски език и в оригиналният му текст припевът се различава. В него се мяркат думите, “че не може да си щастлив, когато сърцето ти е на път”. В диска е и “Зелените листа на дърветата”, както и другите им песни. И всичките са кратки. Като искра от бенгалски огън или светулка. Може и едното и другото.

Ана ІІ-ра бърза да си прибере и котарака Петък Тринайсети Август от съседката Милка. Бърза да запали печката, защото е  студено.  През този март зимата не желае да си иде. Бърза да се преоблече в удобните си дрехи, да си приготви кафе и да се настани пред компютъра, за да види спокойно всичките писма и снимки от Емилия ІІ-ра.

А снимките са прекрасни. Дъщеря й излъчва от високата хубост. А високата хубост за Ана ІІ-ра е съчетание на красота и ум. А и само как звучи – висока хубост. Веднага може да си представиш топола. И задължително в началото на лятото.

Както винаги има и американски пейзажи. Някаква вила “Луис” в Сен Пол, която е стогодишна, и което автоматически я превръща в историческа ценност, обяснява Емилия ІІ-ра. И добавя, че по тая логика центърът на Варна със своите масивни и аристократични сгради трябва веднага да се обяви за забележителност. Въпрос на поглед, пише дъщеря й накрая.

Въпрос на поглед, си повтаря Ана ІІ-ра и се сеща, че отглежда Емилия ІІ-ра в картонения си свят. В праха на книгите и мириса на боите. Сближава я с котките, с някакво село Стара река, с баба и дядо, с Боян ІІ-ри, който и днес минава за татко Бони. Ана ІІ-ра не става за майка. Колко ли упреци крие дъщеря й? И при това няма да ги признае никога. И само тях ли?

Сега пие извънредно кафе. Цигарите, които пуши, също са извънредни. И са повече от обикновено. Димът се спуска над заспалия Петък Тринайсети Август. Той е много красив и има на шията си мартеница. Ана ІІ-ра също носи гердан от мартеница, гривна от мартеница и пръстен от мартеница, навит до халката на дясната си ръка.

Не навреме се появява Боян ІІ-ри, не навреме. И както винаги, единият е зает, а другият е свободен. Също както в драмата “Евгений Онегин” на Пушкин. “Когда она хотела, он не хотел. Когда он хотел, она не хотела”. Ана ІІ-ра му казва, че трябва да я почака. Чакането не е най-приятното занимание, но може да бъде и хубаво. Заради надеждата.

Но сега не й се мисли за Боян ІІ-ри. Нищо няма да промени. А и ”каквото има да става, ще стане”.

Пуска си “Жената в синьо” на Джон Доулън. А и тя самата е в синьо, в дънковите си одежди.

Започва да пише. След малко обаче спира.  Отново забравя, че днес е петък и в бившия ресторант има дискотека. Силата на звуците е най-малката беда. Голямата беда са песните, които пускат. В момента се дочува такъв покъртителен текст, че май трябва да си потърси кърпичка. Вместо това си слага плътно слушалките. Друго си е “Жената в синьо”, съвсем друго.

 

 ♦

АНА І-ВА - 29.10.1976 г. гр. Варна 

Четвъртък е и навън е дяволски студено. Вятърът отново се вмъква в бараката през процепите на прозорците и вратата. Неканен. Свирка си    някаква вятърна мелодия, но не мога да я разбера.

Чакам Веселка, която е на телефонен разговор в пощата. През това време измъквам двата куфара, за да ги преподредя. И какво откривам? В една кутия за обувки е моята кукла. Защо ли продължавам да я нося със себе си? “С куклите ще се омъжиш. Помни ми думите!”, казва майка ми , когато съм в десети клас, а още й шия рокли.

А куклата е в пъстър тоалет и със сламена шапка. И е по чорапки, ако разбира се, могат да минат за чорапки двете миниатюрни парцалчета. В десния ъгъл са всичките й дрехи, които шия в ония безкрайни следобеди. Когато вали дъжд например.

Веселка се връща. Най-после сме цял ден заедно. Почивните ни дни почти не съвпадат. И отново сядаме по турски върху леглата си, отново пием кафе и си говорим. През това време звучи малката плоча на Джон Доулън “Жената в синьо”. Непрекъснато, защото я пускаме отново и отново.

Тя ми разправя, че има грамофони, които автоматично зареждат петнайсет плочи. И допълва, че когато стане богата, ще си купи тъкмо такъв грамофон. Когато стане богата, ще посети и Москва, за да види представление на театър “Ромен”.

Моментът е много подходящ да разказвам своята странна история с Лудия. Без много да се замислям, започвам от самото начало:              

“ В девети за десети клас през лятото заминавам на национална бригада в Козлодуй. Там се довършва строежът на първата атомна електроцентрала у нас. Настаняват ни в едно училище. Моето легло е до леглото на едно русо и сърдито момиче. Точно така, русо и сърдито. Момичето непрекъснато мълчи. Едва на шестия ден узнавам, че се нарича Петя. Тя притежава недостижимите за повечето от нас транзистор и федербал. И всички я гледат завистливо. Завиждат и на мен, защото всяка привечер двете размахваме хилките и перото високомерно хвърчи във въздуха.

Една вечер към края на август пак се просваме по корем върху одеялото. Много ясно се чува щурец и щурчовата свирня пронизва пространството. Над пространството (в случая пространството е училищния двор) са всичките звезди, а при звездите е и половината на луната, защото е полулуние. Не съм убедена, че се нарича така, но на мен ми харесва и го казвам на Петя. И за първи път тя се усмихва. По-скоро, се полуусмихва на моята полулуна.

Ние продължаваме да лежим и слушаме транзистора. Започва седмичният радио-блок “Хоризонт, на вълните на младостта”. Той се състои от музика и коментари, които последователно сменят местата си. Интересен е финалът на предаването. Тогава от ефира обявяват адреси на момичета и момчета от цялата страна.

Точно в тоя момент Петя ме изненадва за втори път, и то за една вечер. С непознато разпален глас ми предлага да изпратим своите адреси до радиото. Мигновено се съгласявам. Признавам, че мисълта за каквито и да са последици ми е особено чужда.

На другия ден след работа, вместо да размахваме федербала, пишем писмото. И го пускаме, естествено.

После бригадата свършва. Разделяме се с Петя. Автобусът тръгва - един червен и олющен, а тя ми маха ожесточено…”

Тук обаче прекъсвам, защото пристига Цветан. С букет червени рози. Пада на колене и ги подава на Веселка, като държи дясната ръка на сърцето си. Знак, който недвусмислено означава: “Вечно твой”.         

След малко тръгват на кино, а аз оставам сама. Продължавам да си пускам “Жената в синьо”, но внезапно се сещам за пощенската кутия. Тичам.

Имам писмо от Лудия:

 

Здравей!

Аз съм риба. Волна риба. Стоя си в морето. Храня се с планктон. Разхождам се из цялото море. 

Най-много обичам потъналия кораб. Сядам в голямото кресло и разговарям с часове с една друга риба, също като мен, която излиза от една лъскава врата. Мръдна с перката, мръдне и тя с перката, поклатя важно с глава – поклаща и тя важно глава. Много се разбираме с нея.

Онзи ден видях на брега една голяма риба. Голяма, голяма-а. Колкото са люспите от едната ми страна пъти по-голяма от мен. Беше много интересна риба. Плуваше права и отдолу перките й бяха някак раздалечени и приличаха на морска звезда. Повиках я да си играем, но тя не ми обърна внимание. Стоя, стоя, прави нещо. Не виждах добре, защото се бях скрила зад скалата, за да наблюдавам незабелязано. Пък и право да си кажа и малко страх ме беше.

По едно време много голямата риба хвърли нещо във водата и зачака с протегнати перки напред. Мина сума ти време. Колкото да отида от нас до Синята пещера и да се върна. Година. Голямата риба дръпна рязко перките към себе си, промърмори нещо, закачи червей и пак хвърли нещото във водата. Полюбопитствах. Тя хвърли въдица. Та кой ще се хване на въдица? Не знае ли голямата риба, че щом се родим първото нещо е да научим как да разпознаваме въдиците? Голямата риба сигурно е забравила това. Тя стоя на брега докато водата започна да става тъмна. Тюхкаше се, ядосваше се. Как щяла да си отиде сега? По-добре да била умряла на място, но такъв позор да не я достигаше.

Съжалих я. И лапнах въдицата.

                                               Ангел

 

 

 ♦

 АНА II-РА

Ана ІІ-ра тръгва да отключи външната портичка. Днес изобщо не е студено. Слънцето е в съвършен жълт цвят и небето е в съвършено светлосиньо, а някъде там на крайчеца му се мярка едно бяло облаче като закачка.

Тъкмо слиза по стълбите, когато забелязва автомобила. Дали не й се привижда? Колата е на Боян ІІ-ри. Тя излиза на улицата, наднича през прозорчето и изобщо не се изненадва – той спи.

 Връща в къщата и включва кафеварката. Отива пред голямото огледало в коридора и се разглежда. В износените си дънки може би изглежда износено. С вълнения пуловер на баща си е също като мече. Няма да се преоблича,  харесва се и така, но за всеки случай добавя още червило.

Ами ако не го събуди? Приготвя червената и синята чашки за кафе. Намира пакет бисквити и ги изсипва в жълта чинийка. Захарницата е зелена, а табличката, с която ще сервира е изпъстрена с лалета. Ана ІІ-ра обожава цветните съдове – колкото по-цветни, толкова по-добре.

Тръгва да го покани на кафе, но улицата вече е пуста. Тя премигва учудено – какви са тия миражи? Как е възможно да й се привижда автомобил?

Прибира се и си сипва от кафето. В синята чашка. Да става каквото ще! Няма да му звъни. Ако Боян ІІ-ри се върне, ще го посрещне, ако не се върне, просто не трябва да се връща.

Ана ІІ-ра сяда пред компютъра, защото ще пише. Този път не си пуска никаква музика, даже и радио “Едно”.

 

 

АНА І-ВА - 29.10.1976 г. Гр.Варна

След три часа Веселка се връща. Посрещам я с “Бременските музиканти”. Това е руската версия на приказката от братя Грим. Музиката на Гладков прелива от настроение и е изпъстрена със закачки.

Вечеряме пържени яйца. Правим си чай и отново се разполагаме по леглата, за да доразказвам какво се случва с мен след края на бригадата:

След края на бригадата пристига септември. На всички е известно, че ако си ученик, на 15 септември тръгваш на училище.

Квартирата ми е бивш зъболекарски кабинет от времето на частната практика. Има самостоятелен вход и това ме спасява от често общуване с хазаите. За щастие, те са възпитани хора и ме търсят само, ако има причина. Най-интересна е хазайката, която е  германка. Още я чувам да гълчи петте си кокошки на немски език. Забележително е, че винаги е с обувки на високи токчета. Даже и при кокошките ходи с тях. Те живеят на втория етаж, т.е. над мен. И токчетата почукват отгоре – ясно и равномерно.

Всичките ми съученици изглеждат по-различно. Групата, която се състои от мен и още четири момичета се събира веднага. Трябва да си разкажем за лятото. А и най-сетне да се наречем някак си. Кръщаваме се “Еленкини” – на класната, която е Елена Петрова и ни преподава по литература.

Още не бързам да се обадя на другаря Илиев, художникът на градчето. Всеки вторник и четвъртък ходя при него на кръжок по изобразително изкуство. Той непрекъснато ни води да рисуваме пейзажи и обича точното им възпроизвеждане. А на мен ми се изплъзва точното им възпроизвеждане. Все ще добавя или ще махна нещо.

На 24 септември тръгвам на кръжок. Навън ръми, а нямам чадър. Какво пък, ще се поизмокря малко!

На вратата се чука. Отварям и виждам пощальона. С много дрезгав глас ме пита: “Тук ли живее Ана Матеева?” “Да. Аз съм.” – отговарям и допускам, че ми носи телеграма. Кой ли ми я изпраща? Какво  ли се случва?

Разказвам на Веселка. Нещо повече, близо съм до най-интересния момент, когато на прозореца се потропва. Кой ли е?

А тя вече кани в стаята две момчета. Едното е Иван, нейният началник-смяна. А другото е Петър Савов, приятел на Иван от детинство. Малко по-късно се разбира, че последният е художник, както и това, че тяхната поява е плод на специална покана от страна на Веселка. Нали аз си търся художник, при който да ходя на уроци? И ето, че вече си имам и учител по рисуване.

Двамата си отиват чак след полунощ. Проветряваме. Вече сме уморени, а и нещо нямам желание да се връщам към историята с Лудия.

Веселка ляга да спи, а аз измъквам от вързопчето едно писмо от Лудия. Забелязвам, че нощната лампичка отново се надвесва насмешливо и без да спазва етикета чете чужда поща.

 

Няма Здравей!

Какво е понеделник? Напет, строен, с фуражка, почти офицер. Пълен с енергия. Хвърчи, хвърчи. От копитата му искри святкат. Знаеш, че за каквото и да се захване, ще го докара до добър край. Сигурният понеделник. Руснакът понеделник.

Вторник – брат на понеделник. Като всички по-малки братя, пада си мързеливичък. Разглезен. Млад е, но по лицето му личат бурно прекарани години – по цели нощи комар, оргии, пиянствувания. Гладко избръснатите му бузи имат жълтеникав оттенък, едва забележими торбички под очите. Тънките мустаци му придават все още наперения вид на петел. На него не може да се разчита. Обича да обещава, да се хвали “Аз така, аз иначе”. Все Аз, все Аз. Но Азът няма покритие. Няма златно покритие. Инак е смел. Но смел заради славата след това. Ще мине нощем през гробище, без да му мигне окото, но ако се е хванал на бас. Външно самоуверен, но вътрешно разколебан. Песимист непоправим.

Сряда – кръглата, търкаляща се сряда. Изцяло прилича на пита. Има съвсем народен вид. Пищност на формите, ограниченост на мирогледа. На срядата й дай цял ден да говори по плетищата със съседките, да сплетничи, да наднича дълго време в огледалото, да готви, да везе, да мечтае с премаляло сърце за момъка си. С плитки, тъмно-руса коса, бяла, мътно бяла сукнена премяна, пъстри три-четвърти чорапи, в които преобладава червеното, и цървули.

Четвъртък – за сега виждам цвета му. Тъмносин. Как изглежда, не ми е ясно. Очертанията му се губят. Нещо неуловимо почти невидимо, но тъмносиньо. Като сенките, гонени от облаците лятно време. Ужасно капризен, ужасно непостоянен. Четвъртък. Той е философ. Него не го интересуват материалните неща, не се опитва да ги промени. На него може да му се вярва, той е изстрадал философията си.

Петък – на сладко мирише. На мед ли, на петмез ли, що ли? Над 40-годишен, запазен. Минава за красив, но гнил. Отвратителен лицемер. Самолюбив, славолюбив, егоцентричен. Навсякъде вижда себе си. Не крещи постоянно ”Аз, Аз!”, но за сметка на това се е сраснал с него, неотделими са един от друг.

Събота – една хубавица, строга хубост. Класическа. Изящна. Маниерите са естествени. Не говори много. Може да се види замислена, дори тъжна, но не за дълго. Обича зимата, студената зима.

Неделя – отвратителна. Току-що събудила се, с полуотворени клепачи, над гадни жабешки очи, дебела и воняща. Цяла вещица. Баба Яга. Една метла й трябва само, и разбира се, да отслабне със стотина килограма, за да заприлича съвсем на Баба Яга. Гадната, хлъзгава неделя. 

Да ти се сърдя, че съм получил едно извънредно писмо? Глупости! Нямам нищо против да получавам всеки ден, даже по две на ден писма. Дори би било много добре. Винаги, когато имаш свободно време, когато се сетиш за мен, когато искаш да ми кажеш нещо, (нека са глупости даже), пиши.

Тези дни имам много свободно време – ще се обадя пак

                                Няма чао!

 

 ♦

АНА ІІ-РА   

Следобед е. Ана ІІ-ра няколко пъти излиза на улицата. Колата на Боян ІІ-ри я няма. Напразно се надява да се появи. Напразни са и всичките й опити да пише. Нищо не се получава.

Не може да определи състоянието си. Денят е различен, а и тя е различна, неспокойна е. Озърта се и се ослушва. Защо не спре да снове от двора до къщата и обратно? Звъни му на мобилния номер, но апаратът на абоната е изключен. Това усилва безпокойството й.

Тя усеща, че не може да се подреди. Какво става? Отваря електронната си поща. Петьо ІІ-ри споделя, че вкъщи носи панталоните си наопаки и прави инсталации от сватбени фотографии. Емилия ІІ-ра я кани в Минесота. А Веселка ІІ-ра вече си има “Домашно кино” и да “заповяда” когато може.

Тя чете писмата – сякаш са се уговорили да й пишат вкупом. А и котаракът Петък Тринайсети Август точно сега се заяжда със съседската котка. Само Боян ІІ-ри й липсва. И къде е Боян ІІ-ри?

Отива в ателието. Очите на морския рак този път я посрещат безизразно. Измъква едно платно, поставя го на стелажа и сяда да го гледа. Това е Боян ІІ-ри като рибар, с въдица. Изрисуван е в гръб, а силуетът му издава очакване.

 Платното е от преди три години. Тогава са заедно на палатка при устието на река Камчия. През юли, когато лятото е лениво. Това е лятото, когато Ана ІІ-ра пие по пет кафета на ден и спи сладко като дете, когато е защитена, и когато й се струва, че раят е тъкмо устието на река Камчия.

Отново проверява улицата – пуста е. Свечерява се и тя слага храна на котарака Петък Тринайсети Август. Мисли си за Боян ІІ-ри и се упреква. Романът за първи път й се вижда маловажен.

Връща се при компютъра. Пепелникът е препълнен, а стаята й изглежда мизерна и никаква.

Ана ІІ-ра му се гневи. Защото Боян ІІ-ри минава през живота приведен. И непрекъснато търси убежище. Риболовът е убежище, Емилия ІІ-ра е убежище, всяка арабска страна е убежище. А истината е, че той не може да има деца – виновна е една невинна заушка в казармата.

Няколко пъти си позволява да му крещи. Казва му да се гръмне, да се удави, да се обеси. Да прави каквото ще! Хвърля каквото й попада насреща – чупи чинии и чаши, и скандалът е в разгара си. После затихва, а той е по-смазан от преди. Накрая тя го прегръща. Ясно е, че гневът не лекува.

Въпреки приведения си дух Боян ІІ-ри е красив и привлича женските погледи. Те полепват по него и Ана ІІ-ра дълго не може да ги изчисти. Най-много му харесва перчема. Той има един характерен жест, с който го отмахва от челото си. А очите му са тъмнозелени също като листата на бръшляна, който расте и обвива къщата.

Цяла вечер го чака, но той не се появява.

Була Окуджава пее за хартиения войник. Непрекъснато.

Ана ІІ-ра включва компютъра. Ще пише.

 

 ♦

АНА І-ВА - 04.11.1976 г. гр. Варна

Започвам да обичам Варна. Заради много неща. Морето, спирката, от която тръгват автобусите към Девня, централната улица, с любимия ми “Снек бар”, парка при катедралата, вълнолома, бараката, в която живея с Веселка.

Обичам и близкото заведение, където предлагат храна за вкъщи и където пържат най-вкусните кюфтета на света, голямата книжарница, ресторант “Рощок” и киното.

Вечер е и имам писмо от Лудия, но по-късно ще го отворя. Току-що се връщам от първия си урок по рисуване при Петър Савов. Или по-скоро при Петьо, както ме съветва да го наричам Мая, неговата съпруга.

Последната картина, над която той работи е пустиня. Това е голямо платно с най-светлите нюанси на зеленото. “Пустиня и зелен цвят е особена комбинация, но това е идеята” – казва Петьо. – “Защото пустинята съдържа много повече живот, отколкото местата, които предполагат живот. Достатъчен е един оазис.”

Аз го слушам и правя скица на парченце от интериора. С пастел. Чувствам се като на изпит.

Тръгвам си в осем часа. Минавам през хола, галя по главата малкото им дете, което се казва Ники и си играе на килима, а Мая ме изпраща.

Слизам по стълбите и излизам на улицата. Вятърът духа умерено, студът също е умерен и стъпките ми към бараката са умерени. Прибирам се и си правя кафе. Слушам песните на Булат Окуджава и преди всичко “Хартиеният войник”.

И защо си разглеждам ръцете? От някъде знам, че ако си гледаш ръцете, в момента говорят за теб. Кой ли говори за мен? Лявата ми ръка изобщо не е като дясната. По-скоро безименният пръст. Той е по-къс, защото му липсва връхчето. Но иначе си има нокът и разликата почти не се забелязва. Борислав е виновен. Виновна е и оная машина с двете зъбчати колела, между които слагам ръката си. На пет години съм.  Защо ли съм толкова сигурна, че ще я измъкна невредима? А Борислав, сополив и ухилен стои и гледа победоносно. Той е колкото мен, но вече знае от някъде, че двете колела ще премажат ръката ми. Кръвта ми тече. А по неговото лице тече ужас. Пищя. Петелът от своя страна  изкукуригва и се опитва да ме заглуши. Машината е за ронене на царевица, а в късния следобед отронва парченце от безименния ми пръст.

После пътувам с файтон. И защо тъкмо с файтон, когато майка ми разправя, че до болницата ме карат с мотоциклет?

 “Когато се омъжиш, ще носиш халката си на дясната ръка” – успокоява ме Борислав години по-късно.

А сега тържествено отварям писмото от Лудия – с клеймо от Москва. Много внимателно разрязвам плика и разбира се, вписвам в ъгълчето му, че е №103. Този път има и стихотворение.

 

Здравей! 
Предавам се! Вадя мръсната си бяла кърпа, окачвам я на химикалката и я размахвам пред хралупата Ослушвам се известно време, дали няма да стрелят.

После бавно изпълзявам навън, държейки мръсно-бялата кърпа, както скъперникът държи парите си, или по-скоро, както умиращият от жажда в пустинята, държи съд с последните капки вода.

И ужасът от мисълта, че може да не познаят в мръсната ми кърпа, бялото знаме на предаващият се, на смачкания от тях картоф! И тогава? Хайде, пак в плен!

Много обичам да съм пленник. Просто умирам да съм пленник. Бутнат те в някоя барака. Полусрутена. Завали дъжд и право при тебе идва да те поздрави. И слънцето също първо те поздравява

Барака. Твърд нар. Умирам, когато съм пленник да спя на твърд нар.

И така, твърд нар. Разкривена дървена маса, подпряна на единия крак. Докоснеш ли се до нея раздвижва се, оживява, замърква, заскърца. Веднага започва разказ за това, което била видяла през своя дълъг живот. Как е първоначално е била семе, което се скитало из света, и когато се поизморило се спряло край едно езеро.

Там пуснало корени и станало голямо, гоооо-лямоооо дърво, че то се е виждало с ураганите, разговаряло е с дъждовете, с рибите в езерото, с крокодилите край него, с орлите във въздуха, с летящите чинии в космоса.

И оня ден, когато коварната брадва от засада го уби. И режещата болка от банцига, твърдите пръсти на дърводелеца. И подпиращите се на нея пленници. С раирани дрехи и дървени обувки. Облегнали се на нея с часове гледат към мръсния прозорец, нечистен, откакто е поставен.

Както виждаш няма повече място.

 

             УЧАСТ

 

 Аз съм кошчето за боклук.

 С автоматично капаче.

 В мен – обелки от лук.

 От пепелника – фасове.

 Две-три драми в писма.

 И бурканче немито. 

 И случайна сълза

 в салфетка изтрита. 

 Аз съм кошчето за боклук

 със изопната шия.

 До мен гълъби гукат –

 трохите събират.

 Мъдро като света –

 приемам всичко

 Само каква съдба – 

 нужно съм за излишното. 

 

Ангел 

 

Стихотворението е странно. Започвам да си представям това кошче за боклук. Виждам го в зелено, много зелено, прекалено зелено. Подобно на кошчето в лабораторията, което съм длъжна да изхвърлям след работа. Трябва да го нарисувам. И то още утре, когато съм нощна смяна.

Веселка се връща усмихната. Носи няколко плочи и веднага пуска едната. Бараката се променя. Звучи нещо нечувано досега. Тихо, това е Шуман, казва тя и започва да слуша. Даже не се и съблича, седи по палто.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Тя дръпва завесите. Един слънчев лъч се удря в чашката с кафе. Втори се разглежда в отсрещното огледало и си харесва отблясъка. Няколко други слънчеви лъчи оформят златно петно върху чергата. Върху петното се разтяга котаракът Петък Тринайсети Август да се припича.

Очаква съседката Милка, която й носи домашно мляко. Дроби си го с хляб в паничката на баща си. Винаги при закуска усеща бащиното присъствие.

Ана ІІ-ра е сигурна, че хората не умират. И баща й не умира, щом след него е жива паничката за дробене на мляко и уханието на евтиния одеколон за бръснене, и дебелите му пуловери, които майка й плете и които Ана ІІ-ра сега облича. И майка й не умира. Въздухът е пропит от миризмата на пържена риба, печени чушки, козунак, сливов мармалад, домашен сапун, нафталин, вар, акация, орехова шума, грозде, ябълки, круши, дюла, здравец, момина сълза, божур, мушкато, ягоди, къпини, есенция от рози, бръшлян, кокошки, туршия, суджук. Въздухът е любимият й въздух. И мирише на живот.

Тя тръгва към двора. Овощните дървета избухват в бяло. Цъфти неуморната джанка. Цъфти крушата. Цъфтят трите ябълкови дървета. Цъфти прасковата. До пътеката любопитно надничат зюмбюли и нарциси.

Ана ІІ-ра сяда на люлеещия се стол. Гледката е забележителна. Като необходима добавка се появява и котаракът. Четирицветната му козина блести.  Петък Тринайсети Август ситни по пътеката. Птиците по дърветата пеят,  той се озърта неспокойно, а пухкавата му опашка се влачи като грациозна метличка.

Отива в ателието. Забелязва, че при боите е кутията от обувки с парцаливата  кукла от някога.. Нарочно я слага там, за да я разгледа някой ден. Но този ден не е днес. Днес изобщо  не й е до куклата.

Тя най-сетне навива часовника. Премества го с един час напред. В полунощ започва лятното часово време.  Какво пък, ще й вземат само някакви шейсет минути. А и  нали  някъде  през есента ще й ги  върнат?

Ана ІІ-ра  маха старият  чаршаф, под който една до друга са струпани няколко картини. Отмества първата. Някакъв снежен пейзаж. С толкова много светлосиньо и още толкова светлобяло. Картината се казва “Сняг”. И излъчва снежно непорочие. Тя я връща  на мястото й  и пак  завива  купчината със стария чаршаф. Отбягва да гледа платната си от най-ранния си период.  А “Сняг” е тъкмо от тогава и  снежното й непорочие малко я плаши.

Отново излиза  на двора. С ужас забелязва, че котаракът Петък Тринайсети Август се е качил по някакъв начин на покрива на къщата и пищи. Ана ІІ-ра се суети из двора и се чуди как да го свали. А с всяка следваща минута котаракът мяука все по-панически.

По улицата не минава никой. Паркът отсреща е пуст. Милка, съседката не се обажда, което означава, че я няма. Мъжът й Борислав е в Испания или както се казва в Стара река при подобни случай, е на гурбет. Дъщерите им също не се мяркат никакви. Вместо тях,  на простора, във всички възможни цветове се вее безкрайното им бельо.

След около час ще се свечери. Ана ІІ-ра продължава да обмисля ситуацията. Домъква старата дървена стълба и я закрепва към едно от прозорчетата към тавана. Тръгва да се качва, а стълбата застрашително скърца. По средата на пътя се сеща, че трябва да примами Петък Тринайсeти Август с нещо. Връща се за парче сирене. Пак се изкачва. Застава при прозорчето, но до покрива има цял метър. Просто е, сеща се тя, ще махне от тавана няколко керемиди.

Тя сваля котарака, но са още на тавана. Петък Тринайсети Август безгрижно яде кубчето сирене и изобщо не се интересува, че Ана ІІ-ра се страхува да слезе. Отгоре се вижда, че по улицата не минава никой, паркът си е все така пуст, а в двора на Милка бельото продължава да се вее.

Ана ІІ-ра гледа върволицата от цветни бикини. Те я връщат във времето, когато за първи път се пускат на пазара. И появата им е много смела. Толкова смела, колкото да носиш дънкови панталони. Дънките обикновено говорят, че имаш връзки със запад, и че нещо не ти е чиста работата. И бикините са с подобна слава, но не чак толкова, защото просто не се виждат.

В последният клас на гимназията учителката им по история, другарката Танчева, която все повече и повече се заразява от възрастта на предмета, който преподава, ентусиазирано ги подготвя за рецитал, с който ще се излиза на сцена. По повод ІІ-ри юни. И по стихотворения на Христо Ботев. Другарката Танчева за последен път им казва, че е задължително да се облекат официално с бели блузи, черни поли и панталони. И предупредително им размахва пръст: “Само някой да посмее, да дойде по бикини!” В случая тя иска да каже дънки, но ги бърка с бикини и остава много учудена, че всички се смеят неудържимо.

Ана ІІ-ра позабравя за страха. Взема котарака в ръце и тръгва да слиза от тавана. Вместо за стръмната стълба си мисли за простора на майка си, който е на два реда. И бельото винаги е на втория ред в неизменно бяло. Ана ІІ-ра се дразни, когато по балконите във Варна бельото е на първото въже.

А на двора овощните дървета продължават да избухват в бяло. До пътеката са любопитните зюмбюли и нарциси. А Котаракът Петък Тринайсети Август  е в скута й. Мъркащ и спасен.

Късно вечерта си пуска Франсис Гойя, по-точно “Балада за Аделина”. И започва да пише.          

 

 ♦

АНА І-ВА - 22.11.1976 г. гр. Варна

Следобед е и тъкмо ставам от дневния си сън след последната нощна смяна. Сама съм и се радвам, че ми предстоят три почивни дни.

А картината със зеленото кошче е готова. Скривам я в лабораторията да съхне в огромния шкаф до радиатора. Нарича се “Временен портрет на Лудия”.  Напълно подходящо.

Слушам “Лебед” на Сен-Санс и ми се струва, че тъкмо тая музика е виновна за внезапното ми решение да си замина за село. С влака, който тръгва около 22 часа.

Но дотогава има достатъчно време и мога спокойно да отида до катедралата, и да се върна. Много ми харесва да ходя там, защото ми напомня ми за църквата на село. Същият мирис на въздуха, уплътнен от прашинките на изгарящи свещи, шепотът на свещениниците и  необяснимото усещане за уютен хлад.

Свещеникът на село ми е приятел.  Ако е възможно, разбира се, да го наричам така. Но не може да не ми е приятел, щом запазва в тайна моите посещения в храма.  Пази ги най-вече от татко, който е категоричен, че Бог не съществува.

Къщата ни е на двадесетина метра от църквата. И много често към шест часа вечерта, когато той я отваря за молитва, и когато е  достатъчно безопасно /баща ми го няма/, аз изтичвам при него. Свещеникът ми се усмихва преди всичко с очите си, защото устните му са скрити от брада и мустаци, а от тях изобщо не може да се разбере дали е стар, или млад.

Винаги ми позволява да се качвам на камбанарията. От нея се виждам паркът. Алеите му са от ситни камъчета, а плачещите върби изобщо не плачат. Понякога се изкушавам да свирна отгоре. Ей така

Толкова ясно си спомням оная нощ, когато камбаната бие силно и тревожно. Пожар, разправя баща ми и бърза да си свали пижамата, и да се облече подходящо, докато ние с майка хукваме навън по нощници. Излизат и комшиите. Пристъпваме към божия храм, а едно момче, по-късно разбирам, че това е Симеон, братовчеда, дърпа с все сила въжето, бие камбаната и вика: "Ди-ля-на!". Някой го откъсва насила, а той продължава да повтаря: “Ди-ля-на!”. И най-странното е, че и името, което крещи с цяло гърло, на срички звучи също като камбанен звън: “Ди-ля-на!”

На другия ден се разбира, че Диляна същата вечер  пристава /така се казва в народните песни/ на друг.

Катедралата е затворена. Минавам покрай морето, а то е сърдито. Голям чешит е морето. И голяма тема. И никога няма да го рисувам, защото никога няма да дорасна до него.

Още слушам Сен-Санс. И си мисля за майка и татко. Смятат се за големи артисти. Смешно ми е даже, защото репетират и вкъщи Обстановката често се нажежава и само моята намеса ги спасява от поредния безсмислен сскандал. Толкова са неотстъпчиви. В подобни случаи баща ми непрекъснато повтаря, че е завършил тримесечни режисьорски курсове, които от важността  на интонацията му, когато произнася думата “режисьорски” приличат повече на курсове за величие. А майка на свой ред не му остава длъжна и с много важен тон му обяснява, че вече двайсет години е на сцената. И ако не знае, да знае, но в селото я наричат Гергана, Албена, Боряна т.н., и че е актриса и половина. Да не забравя наградите й.  Ами оная грамота от национален мащаб за най-добра женска роля?

В детството си имам четири къщи. Първата е детската градина, където майка е учителка. После следва читалището, където баща ми е секретар, а третата е при баба Велика. Най-много си харесвам червено- зелената ни къща. Но тя не е къща, а замък.

След училище винаги отивам при баща ми в читалището. Неговата канцелария е своеобразна изложба, с постоянно сменящи се картини.      Моите картини. На по-добрите от тях той майстори специални рамки и после  им даваме имена. Например “Златна есен”, “Зелен двор” или пък  “Котката, която обичам”. На нея е изтипосана котката ми Пуфи, която рисувам в наситено кафяво, с жълти очи и странно защо избирам бял фон.  Точно тази картина татко най-много  харесва и я  окачва тържествено над бюрото си, редом до портрета на Ботев.

Остава още цял час до влака. Пиша бележка на Веселка, в която й пожелавам страхотни дни.

Препрочитам и поредното московско писмо. От Лудия.

 

Здравей!

Дребни поводи са в състояние рязко да изменят настроението ми.

Няколко часа пътуване с тоя влак, които ще ме хвърлят в отчаяние. Дано не се пребия при падането. Ще внимавам все пак.

До мен, на стъпалото пътува интересен тип. Има вид на скитник. По-скоро на бродяга. Не говори, но сигурен съм, че прави това, само защото не иска да говори. Предполагам, че ненавижда говора поради някои свои причини. От него се чува само някакво неопределено сумтене, отчасти нечленоразделно промърморване, някое и друго подсвиркване. Всичко това, заедно с известната миризма на мразещия водата човек, дава пълна външна картина за него.

Близо час, час и нещо търси в себе си нещо за писане. Намери го и цял се отдаде на пресмятания. Смята, изтрива, зачертава, къса, сумти. Към шест часа вечерта чух хихикане, което безпогрешно преведох: “Победа за мен”. Надникнах зад рамото му. Плъзнах поглед по безкрайните изчисления. Най-отдолу със ситен готически шрифт бе издокарано едно 315 и до него удивителна с две точки.

Това означаваше, че по неговия календар току-що е настъпила 315 година и с рева си, той я приветствува. Кимнах с глава и няколко пъти със същото сумтене му казах, че безкрайно много се радвам дето неговата 315 година е настъпила, и че не му пожелавам нищо през следващата 314. Обикновена етикеция, какво да се прави! Животът го изисква. По-скоро, налага.

Влакът ту спира, ту тръгва. Не мога да го разбера този влак, и това си е. Спира, където си иска. Понякога се паникьосвам, дали няма да отмине моята гара. И най-интересното е, че няма да разбера това. То, ако си зная коя ми е гарата, много лесно. Но по какво ще я познаеш твоята гара сред другите? Всички гари са еднакви. Ето това всъщност ме паникьосва. 

Май скоро ще пристигам. Какъв ли буламач е станало от това писмо?

Не зная датата. И годината също.

Ангел

 

Тръгвам. И аз ще пътувам във влак. И аз също не си зная гарата, но изобщо не се паникьосвам. Ако гарата все още не ми е известна, то една малка спирка ми е позната. До радост.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Куклата е парцалива и слабичка, и виси на стената  на един пирон. Този път е облечена е в басмено костюмче. А очилата й са от тънък кабел и с тях прилича на учителка. Не се знае със сигурност какъв предмет преподава, но на Ана ІІ-ра й се струва, че преподава по музика. Липсва й само камертон.

Куклата гледа Ана ІІ-ра втренчено. От сряда. Не. От вторник. В сряда вали дъжд. Точно във вторник с някакъв умилителен пристъп я окачва на стената.

Трябва да я свали. И то веднага, защото куклата продължава да я гледа втренчено. Може да премести очи към прозореца, например. Там поне има някакъв пейзаж. А в Ана ІІ-ра какво има? Нищо. Какво вижда тогава?

 Мрази времето от три до пет следобед. Думата мразя й малко неудобна. Като пътуване. Защото тя мрази и да пътува, а още повече надалеч.

 Трябва непременно да присъствате на изложбата, й пише Филип, който е член на журито, което селекционира три от картините й за “Пролетния салон” в Париж.

Тя разбира се, няма да замине. Ще измисли някоя причина, ще се извини най-мило и накрая ще си представи изложбата. Как трите й картини се кипрят ярко-ярко. Особено портретът на Александър. Портретът на Александър го харесват всички, но само Ана ІІ-ра знае неговата история. И неговите близки донякъде я знаят, но за облекчение на Ана ІІ-ра не им е известно, че го рисува. А какво ли ще кажат, ако научат, че картината “Александър” в момента е във Франция?

Една най-обикновена сутрин през август. По-точно на осми август преди две години. Тя отива на плаж, но преди това ще пие едно кафе в близкото до плажната ивица капанче.

Александър сяда на нейната маса, просто защото това е единственото свободно място. И започва да си чете вестник. Цялата история е толкова позната в началото. Когато тя си разлива чашата и кафявата течност хуква към бялата му фланелка.  Тогава забелязва, че и косата му е бяла също като фланелката. Той се смее, а на Ана ІІ-ра й е неловко и си търси кърпичките. Александър невъзмутимо се съблича и после й подава ръка: “Приятно ми е, казвам се Александър. Плувате ли?” – я пита той. “И само как! А аз съм Ана.” – отвръща тя. И тръгват да плуват.

Морето е меко и ги поема, примамва ги. И , двамата бързат към него. Да го доближат – по-навътре и по-надалеч. Вече са толкова близо, докосват го, а то  продължава да е меко, да ги поема, да ги примамва. И точно тогава Александър, който плува до рамото й, казва: ”Не ми е добре.” Това е някаква секунда, в която той спира да гребе, а Ана ІІ-ра пристъпва, прегръща го, защото тялото му се отпуска. А и отгоре на всичко са много навътре в морето. Но какво значение има, че са много навътре в морето? Държи го с всичките си сили и се връща към брега. И защо толкова бавно се връща?

Вече са на пясъка и тя крещи за помощ с най-непознатия си глас. Струпват се хора. Ана ІІ-ра му прави изкуствено дишане. По едно време той отваря очи и очите му стават огромни, толкова огромни, за да могат да поберат думата “Съжалявам!”. И думата “съжалявам” също започва да съжалява, че съществува на тоя свят, и най-вече затова, че се спира тъкмо в последния поглед на Александър.

“Бърза помощ” пристига. Сърдечен удар, казват лекарите.

На погребението двамата му сина, които са на възраст доста близка до нейната, я гледат с безкрайно учудване и със сигурност я винят.

Ана ІІ-ра маха куклата от стената. Ще я прибере в бюфета на кухнята. От прозореца се вижда как старият свещеник отива да отвори църквата. Сеща се, че днес е Богоявление – добре е да запали свещ.

Църквата е на два века. Студена и строга. Попът започва да чете молитвите си. Гласът му обвива иконописа от вътрешната страна на купола. Гласът му се изкачва по стълбите и застава на мястото за църковния хор. Гласът му се блъска в камбанарията и там заглъхва. Влизат две бабички, които се кръстят и палят свещи. Ана ІІ-ра докосва с пръсти стъклена висулка от полилея над себе си.

Тя помни иконата на баба си Велика. И вярата си, че има бог. До деня, в който пише на Бог писмо. Вечерта вдъхновено оставя листчето при иконата и заспива. А на сутринта не само че няма отговор, ами и писмото си седи на мястото.

Вече е тъмно. Ана ІІ-ра отново е на фотьойла пред компютъра. Отляво е чашата с минерална вода и пепелника. Отдясно е шареното килимче на пластмасовата мишка, която след малко ще се раздвижи, а котаракът  Петък Тринайсти Август ще я следи с поглед,  докато се унесе в поредната дрямка. 

В стаята звучи “Лебед” на Сенс-Санс.

Какво е случайността? Мъчи се да си я обясни. Случайността, подобно солта придава вкус към живота. Тя е и враг, и приятел. Ана ІІ-ра знае много за намесата на случайността, а нищо за самата случайност.

Започва да пише за Ана І-ва.

 

♦ 

АНА І-ВА - 26.11.1976 г. гр. Варна

Връщам се от село. В кутията намирам писмо от Лудия, но не бързам да го отворя. Чудесно е, че и Веселка си е вкъщи – седи на малкото столче пред електрическата печка и се топли.

Навън е много студено. И в бараката също е студено. Това е повод да си облека новото елече, което ми подарява майка. Измъквам го от багажа, а то е шарено като черга. “Страшно е актуално, моделът е от “Жената днес.”- още дочувам как майка  го хвали. Напълно заслужено, защото наистина е красиво.

С Веселка си устройваме пиршество. Аз нося вино и домашни вкусотии.

В стаята звучат изпълнения на Кристоф. Това е най-новата плоча и съответно най-слушаната. Особено “Момичето от третия етаж” . Песента прилича на извита и стръмна стълба. Също като оная стълба в Девня, на естакадата на цеха, когато се изкачваме двете с Пушевска. Вятърът е силен, конструкцията се люлее и изобщо не мога да й повярвам, че няма да се срути. А през това време шефката ми върви пред мен и носи реактивите в една чанта на рамо. Понякога се налага да се прави замерване на въздуха горе на върха на цеха. А може би и на върха на Низината, защото сме толкова високо, и аз не смея да погледна нито надолу, нито встрани. Нещо повече, готова съм да изкрещя, че ме е страх.

И сега, когато слушам “ Момичето от третия етаж”, кой знае защо отново съм готова да изкрещя, че ме е страх.

- Наздраве! – казва Веселка. – Хайде, разправяй оная

толкова тайнствена история. –  в тона на гласа й се мярка насмешка.

 Но аз не обръщам внимание на насмешката й  и продължавам да разказвам за онзи пощальон:

“Когато той чука на вратата и му отварям. Оказва се, че цялото съдържание на кожената му чанта е за мен. Толкова много писма!

Пишат ми момчета и момичета от цялата страна. Ученици, войници, работници и студенти. Разказват за себе си и ме разпитват. А накрая на всяко писмо стои неизменното “очаквам отговор”.

Прочитам 87 броя  и усърдно започвам да им отговарям. В малките часове след полунощ  осъзнавам, че практически е невъзможно да отговоря на всички.

На другия ден пристигат още толкова. Отново оставам будна след полунощ, но  отговарям едва на десетина. На третия ден историята се повтаря, на четвъртия също, на петия ден броят на писмата понамалява и едва след една седмица започват да пристигат по десетина на ден.

В един момент си давам ясна сметка, че е абсолютно невъзможно да отговоря на 973 писма, а отгоре на всичко се трупат още, и още.

След дълго мислене  решавам, че е най-разумно да си пиша редовно само с двама. Спирам се на един Михаил от Русе, който е студент и Елена от Пазарджик, която също като мен е в десети клас.

И изведнъж пристига онова писмо, особеното. Личи си още от плика. Много мъничък и важен, с две ярки марки в левия си ъгъл.

Започвам да го чета и нищо не разбирам. Буквите са топчести и са отделени на четливо разстояние. Разглеждам адреса, но и той е особен –

 град София, ул. “Еделвайс” №38-42. Някакъв Ангел Николов. Недоумявам. Какъв е този двоен номер? И какво е това писмо, което няма нищо общо с представата ми за писмо?

На следващия ден през голямото междучасие събирам целия клас. Разполагам се на учителската катедра и чета писмото на глас. Още го знам наизуст. И е следното:

 

Здравей!

Небето се продъни. Един от шевовете му беше некачествено изпълнен, не издържа и се скъса. И небето се продъни.

Най-напред изпопадаха вехториите, които лежаха захвърлени отдавна /от незапомнени времена/ на дъното. Ръждясали кръстове, изкривени ангелски крила, изпочупени скиптри, няколко вагона съвсем нови, не излезли от мода апостолски сандали и куп ненужни вещи, за чието съществувание не подозираше дори царят на пазачите, бай Петър, с просташката усмивка, широко разкрачил крака пред вратата. И връзката ключове. Стабилни и старомодни. Простакът Свети Петър. Той си стои и чака КРАЯ НА РАБОТНОТО ВРЕМЕ.

Сега да се представя. Аз съм гвоздей. Обикновен, почернял гвоздей, с леко изкривена глава, забит горе в стената. Аз си стоя на това място от както се помня и виждам всичко. Всичко, което става около мен. Някои си мислят, че съм къс метал, забит някъде в стената. Но те грешат.

Аз наблюдавам от векове всяко движение в тая стая. Аз съм присъствал на много раждания, на много смърти, на много радости и много скърби. Моите очи са виждали толкова много. Моите уши са слушали толкова много, че бих могъл да говоря цяла вечност. Стига да има кой да ме слуша.

Защото, макар, че съм толкова стар и мъдър, от време на време и на мен ми е приятно простото гвоздейско възхищение. Или завист. Или радостна злоба. Или ненавист. Неща, от които смятах, че съм отвикнал, но както изглежда само миражно

На мен са висели какви ли не неща – едри тумбести тенджери, дълги готварски черпаци, тънки саби дамаскини, дамаджана вино, йоркширска шунка, ухо от глиган, обувките на Хенри ІІ-ри, главата на Синьото сияние, мислите на Стария.

Тъкмо се сетих за мислите на Стария господар. Те бяха дебели, тлъсти, стабилни мисли, които лесно не можеш да обърнеш. Движеха се винаги от дясната страна на улицата и говореха на роден английски. Рядко мислите на Стария боледуваха. Трогателен беше начинът по който Старият ги окачваше върху мен. Той ги окачваше сякаш не бяха мисли, а чувства, и същевременно се долавяше твърдост.

Просто се спуках да върша глупости. Всеки ден ги правя и би трябвало да не ги забелязвам, но днес прехвърлих всякакви граници. Нямаш си представа. Не мога да се начудя, как успях за толкова малко време да извърша толкова глупости.

Защо не ти пиша на “Вие” ли? Че кога съм се обръщал към нещо така? Аз и с лъвовете съм на “ти”, та какво ли остава за една седемнайсетгодишна хлапачка! 

Р. Р. Да се върна на думата твърдост. Стоманена твърдост, от която дори мен ме полазваха тръпки.

Писна ми!”

Ангел

 

Веселка ме гледа изплашено. Сипвам още малко вино. Пием го в чашките за кафе. Продължавам своя разказ за Лудия:

 “Как целият клас онемява. Дори и във вълшебните часове по литература не е толкова тихо.

Първа нарушава тишината Калина, моята полуприятелка: “Бас държа, че този непременно е луд и със сигурност ти пише от лудницата!” А Иван, пъпчивият ми обожател, който в интерес на истината не е глупак, се произнася: “Ако питате мен, този тип е много умен.”

Въпреки думите на Иван, че загадъчният Ангел е много умен, от този момент всички започваме да наричаме Ангел Николов – Лудия. Можем, разбира се, да го кръстим Умният, но първото звучи далеч по-приемливо.

А на мен ми е трудно да му отговоря, но въпреки това му пиша, че много се радвам на възможността да общувам с гвоздей, че за първи път в живота си се запознавам с гвоздей и го моля  да бъде така добър, и да ми каже на колко е години, и с какво се занимава? Цяла седмица чакам отговор от него, а през това време идват други писма, които отварям с досада.

Чак след десет дни пристига отговорът, който е в духа на първото писмо, но е малко по-дълъг от него. Аз отново събирам целия клас и важно  сядам на катедрата, за да го чета.”

 Веселка ме прекъсва:

- Моля те, спри малко. Искам да те попитам, ти срещаш ли се с този Лудия?

- Не - отговарям аз.

- Искаш да кажеш, че повече от две години си пишете и не се виждате? – пита тя.

- Точно това искам да кажа. – повтарям аз.

- Ами снимка? Той изпраща ли ти своя снимка?

- Изпраща ми една снимка. С пояснение, че е на съседа му. – казвам аз.

Измъквам от писмата портрета с формата на пощенска картичка. Фотографията е на някакъв млад тип, с тъмна брада, с тъмни, но и открити очи със строго и същевременно меко излъчване.

Веселка се взира в снимката и отново пита:

- Представяш ли си, че това е той?

- Представям си, но не мога да бъда сигурна…Нали? – отговарям аз.

- Не можеш, разбира се. А той не иска ли да се срещнете? – продължава тя.

- Аз настоявам да се видим. А той ми отговаря, че една среща ще разруши “очарованието на тайнствената неизвестност”. Точно така! “Очарованието на тайнствената неизвестност”!

- И ти му вярваш? – учудва се Веселка.

- Не винаги му вярвам, понякога ме е страх. – отговарям.

- Само на теб може да се случва такава история. Подхожда ти. – казва Веселка и избухва в познатия смях. После продължава:

- И как ще приключи всичко това? Сигурно си мислиш, че е принц?

- А защо да не е принц? – питам аз.

- Ами ти почти нищо не знаеш за тоя човек? Може да е принц, но може да е много други неща, които не ти харесват. Включително и да е луд.

- Не е. – прошепвам.

- А кои са твоите факти и доказателства, че е принц? Имаш ли ги? – разгорещява се тя.

- Нямам ги. Но ми се струва, че се случва нещо необикновено.

- На твое място щях да бъда по-трезва. И по-настоятелна за среща. Не може така. – заключва важно тя.

Чувствам се неразбрана. И самичка. И в същото време зная, че само писмата на Лудия могат да променят мнението й и затова измъквам второто му писмо, и го чета:

 

Salve*, Ана!

Да знаеш само колко навреме пристигна писмото ти. Благодаря ти. И за да изкажа благодарността си, пристъпвам веднага към написване на настоящето.

С какво да започна? Винаги ми е трудно да започна едно писмо. Навярно това е присъщо на Започването… Многоточията са тъжни или лицемерно-коварни, нали? Каква комбинация - лицемерно-коварни. Почти като бяла светлина.

“…, че нещата се ценят, когато ги няма”…

Спомням си преди години, преди много години, се познавах с едно куче. Името му – Пантера. Но на мен страшно ми приличаше на прасе и му казвах Прасчо. Съвсем нежно – Прасчо. Заради това Пантера страхотно ме мразеше и не пропускаше случай да засвидетелствува това. Все ми се струва, че то ми късаше панталоните не заради Прасчо / то бе в отлични отношения със съседското прасе/, а заради това, че винаги печелех състезанията по изплезване. Глупавото куче губеше и ум и дума след всяко поражение. И веднага започваше дива гоненица из квартала. Пантера желаеше да падна в краката му, да му се извиня, да ме унизи. Разбира се, това той никога нямаше да постигне.

Но пък успяваше да налапа панталоните ми. Дъвчеше, мляскаше с удоволствие. Подхвърляше между две хапки “Много вкусно, много вкусно!” и хитро се усмихваше. Доста време се чудех как може да му е вкусен панталонът. Разбирам, да беше обувка или риза, но панталон? Даже вкусих крадешком. Нищо не струваше. Честна дума, все едно, че ядеш пържени картофи. Отвратителна работа. Разбрах, че Пантера не е с всичкия си. 

После изчезна нанякъде. Или аз изчезнах, не си спомням точно. Бога ми, хич не съжалявам за него.

Да ти прави впечатление адресът ми: 38-42. Почти телефонен номер. Това е единствения номер в града от този род и е на … затвора. Да, да, на затвора. Не се плашиш, нали? Ти си ми силна. В някое от следващите писма ще пиша за причините, доколкото зная за тях.

Ще ти препоръчам някоя книга: “Били лъжеца” на Кийт Уотърхаус и “Под мрежата” на Айрис Мърдок. “Били лъжеца” навремето ми направи твърде силно впечатление и още не мога да се отърва от влиянието му.

Не разбирам защо не искаш да бъда гвоздей? Не съм чак толкова изкривен и ръждив.

“Аз така лесно плача, че…” В никакъв случай! Ти трябва, длъжна си да бъдеш силна. Разбираш ме, нали? Силна и горда. След като кореспондираш с мен, непременно силна.

Пожелаваш ми успех. Успех, къде? В работата? – да мия по-добре улиците? Много е тъжно нощно време по пустите улици. Навсякъде голи дървета, протегнали клони като просяци. Молят за милост С какво мога да им помогна в голямата им самота? Може би трябва да ги унищожавам. Кой знае?

В личния си живот? /става въпрос за успеха/. Но затворникът няма право на личен живот!

И накрая на писмото идва едно категорично “Искам снимка”. За какво ти е притрябвала? Да се увериш, че не съм гвоздей? Ами, ако се окаже, че съм? Впрочем, нямам под ръка снимка на цвете.   

Vale*, Ана!

-----------------------------------------------------

                Salve*- .латински – Здравей!

Vale* - латински - Сбогом! /да не го възприемеш буквално.     Опазил ме бог/, Бъди здрав, остани със здраве!

P.S. Чуждиците са от речника за чужди думи.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Полунощ е и си пуска на грамофона плочата на Кристоф, по-точно песента  “Момичето от третия етаж”. Изпълнението  й прилича на рисковано преминаване по несигурен въжен мост.  Над някаква много дълбока пропаст. След звуците на китарата се дочува застрашително скърцане. Вероятно то е причината да започне да си мисли за Боян ІІ-ри.

Как преди две години той тръгва. Към нов строителен обект и естествено, към ново убежище. Тя го изпраща. Привечер е и седят на маса в кафето на аерогарата. Между тях е тихо. Боян ІІ-ри се опитва да бъде спокоен. След малко  тръгва.  Този път ще го спасява Тунис. Погледът му е влюбен. Внимателно й носи капучино. Повтаря, че каквото и да се случва, Ана ІІ-ра е любовта на живота му. Чудесно, казва му тя и знае, че Боян ІІ-ри не очаква да му отговори със същото.

В оная привечер неоновата светлина се сипе студено над главите им. Остава им само половин час заедно. Продължават да си мълчат. В салона е хладно, Ана ІІ-ра се загръща по-добре и се оглежда. Масите са пълни с посрещачи и изпращачи.

Впечатлява я младата двойка на съседната маса. Особено дамата. Облечена е в черна блузка, която  я очертава.  Тя е доста красива, меко красива. Седи срещу младия господин. Не може да се познае кой от двамата заминава. По-скоро той, мисли си Ана ІІ-ра. Не може да откъсне очи от случването на нещо, което не може да се разказва. То се долавя в жестовете, в погледите, в позите на двамата. Дамата с грациозни с пръсти отмахва през минута кичури от разпуснатата си коса. Жестът изглежда репетиран безброй пъти. Тя е досущ като кукла – маниерите и излъчването й издават огромното желание да се хареса. Сигурно се познават отскоро, допуска Ана ІІ-ра. Младият мъж се държи естествено – изпълнен е с някаква равна радост. Той изобщо не забелязва играта й, не го докосва и премереното й кокетство. В гледката има несподеленост и тъга.

Ана ІІ-ра никога не се държи така, не се заиграва и с косата си. А я харесват. Дори и в момента, когато пали следващата си цигара без грам финес, когато е готова да каже, че капучиното е прекрасно, пак среща уютния поглед на Боян ІІ-ри. Дали ролите на двете маси не се разменят? Изглежда битката за обич е навсякъде. Какви излишни усилия, казва си тя. Защото някой друг посочва любовта. Някаква необяснима сила определя двойките. И човек трябва да й се довери. Да се остави да бъде избран, а не да избира. Теб винаги те забелязват, й казва Боян ІІ-ри. Защото аз не забелязвам никого, му отговаря тя.

Младата жена на отсрещната маса не знае, че греши тъкмо с настойчивото си желание да се хареса на младия господин. Но това си е неин проблем.

В оная привечер изпраща Боян ІІ-ри. Той помръква, а очите му са познато-зелени и блестят под неоновата светлина. Става й жал и усеща мъничко обич. Целува го, но само след миг си възвръща спокойствието. Хората са като сезоните, пак си повтаря тя. Да плаче ли, че не е лято? Би било глупаво.

Боян ІІ-ри не й липсва, защото се връща. Винаги. А щом се връща, значи и не заминава. Когато Боян ІІ-ри е в чужбина, тя непрекъснато рисува. Това са творческите й периоди. Сигурна е, че щастливите хора не рисуват, те не композират музика, не пишат и стихове. Щастливите хора се забавляват с изкуството. Това е.

Излиза, че когато Боян ІІ-ри го няма, не е щастлива. Но не е сигурна дали обратното е вярно. А и думата щастие е тежка дума, сериозна дума.

Часът е 21.00. Тя започва да пише.

В стаята продължава да звучи “Момичето от третия етаж” на Кристоф.

 

 ♦

АНА І-ВА - 17.12.1976 г. гр. Варна

И всичко това се случва вчера. Когато е вторият ден от дневната ми смяна, някъде към четири часа следобед. Тъкмо ми остава да направя още един анализ и бърша повърхностите на плота, и какво да видя – Веселка тича към лабораторията. Само след миг нахълтва, размахва някакво листче в ръка и вика: “Телеграма! От Лудия! Имаш среща в шест часа при пощата!”

И хукваме. Преди обаче да хукнем два пъти си обърквам блузата, докато се обличам и все слагам гърба за предница. А по пътеката си изпускам гребена, защото се реша тичешком.

Пътуваме на стоп. С някакъв “Форд таунус”, но в момента колата е последното нещо, което ме вълнува.

Веселка сяда до шофьора и му говори нещо през цялото време. Не знам за какво му говори, знам само, че сигурно изглеждам ужасно. Започва да се мръква и не мога добре да се видя в огледалото, а отгоре на всичко то цялото трепери, и се отказвам. Успокоявам се, че на вечерна светлина всичко изглежда по-добре, включително и аз.

Веселка благодари на шофьора и заради мен. Само до благодарности ми е. Той ни оставя пред пощата. А до срещата  с  Лудия остава половин час.

Влизаме вътре и сядаме на една от пейките, при кабините за телефонни разговори. Отсреща продават вестници и Веселка купува един “Поглед”. Недоумявам, нима ще чете вестник в такъв момент? А тя пробива две дупки върху хартията и започва да гледа през тях. В тоя вариант вестникът прилича на огромно домино, а и съвсем съответства на името си. С тайнствен, почти съзаклятнически глас Веселка ми обяснява:

- Аз ще стоя от вътрешната страна на входа и уж ще чета вестника, а през това време ще гледам какво става. – И допълва със загрижен тон - В края на краищата, нищо не знаем за Лудия.

Става ми обидно, че отново допуска недопустими неща, но пък с нейното присъствие съм в безопасност и си мълча.

В шест часа без пет минути заставам пред входа на пощата. Веселка е наблизо и си “чете” вестник “Поглед”.

След минута ме приближава някаква майка с бебешка количка. Изтръпвам, когато ме моли да наглеждам бебето й, докато влезе за малко вътре. Ами ако през това време Лудият дойде? Изобщо няма да ми обърне внимание – ще ме вземе за майка на бебето. А  бебето  спи невъзмутимо, завито в синьо карирано одеялце.

Слава богу, че още го няма.

Но Лудия го няма и след 15 минути. Веселка спира да “чете” “Поглед” и ме гледа въпросително. Аз също я гледам въпросително. Майката на бебето носи пликове за писма, благодари ми мило, бебето нещо проплаква и тя се отдалечава с количката.

Лудият продължава да не идва. Минава половин час. Минава цял час.

В осем часа вървим по пясъчната ивица двете с Веселка. И мълчим.

А после през цялата нощ думите: “Спокойна съм, толкова съм спокойна, за първи път съм така спокойна, най-спокойна съм, най-най-спокойна съм” непрекъснато се опитват да заглушат едни други думи, които се страхувам да назова.

И днеска с цялото си това спокойствие отново съм дневна смяна. След работа съм на урок при Петьо. И продължавам да съм много спокойна, когато на връщане от ателието, по стълбите срещам Иван. Той ме кани на кафе и аз приемам.

Сядаме до огромния прозорец. От моя стол се вижда улицата. Мълча. Кафето пристига. Аз продължавам да мълча и си казвам , че няма да е зле, ако мълча през цялото време. Иван продължава да разправя, че му остават само девет месеца и сбогом Девня. Че ще си намери хубава работа – грях е млад специалист да се заробва в низината. За някой друг Девня може да е върхът, но за него е дъно. И за мен трябва да е дъно, нямам работа в Девня, и най-важното Девня не ми прилича. Не прилича и на Веселка да работи в цех за хлор. Аз го слушам и кимам в несъгласие. Как да му обясня, че Девня е спасение. Може да е временно, но е спасение.

Пуша и го разглеждам. Той ми прилича ми на обикновена вафла. Продават такива вафли – на бройка. И когато в сладкарницата ти я подават, я щипват с метална щипка, и после я слагат в късче бежова хартия, а вафлата също е бежова и цветовете им се сливат, и просто не можеш да ги различиш. Иначе вафлите са сладки. Пълнежът им понякога се отлепва от кората – кафяв и плосък  и може да се яде самостоятелно.

Във връзка с вафлите се сещам за добушките. Те са три пъти по-скъпи – четвъртити и тъмни. Имат вкус на изсъхнала торта. И, ако ме попитат кой е любимият ми сладкиш изобщо няма да се двоумя и ще кажа, че са добушките.

Прибирам се късно, а в пощенската кутия ме чака писмо от Лудия. Без клеймо:

 

Здравей! /17.12.76 г. Варна/

Бях във Варна. Днес. Не вярваш ли? Знаех си, че няма да повярваш. Но въпреки това бях. Разгледах площада, паметниците и калта. Ето виждаш ли? Мога да опиша и твоята улица със стълбовете, треперещи под навъсеното небе. №75 е от лявата страна, със зелена порта. Но теб те нямаше. Някъде се бе скрила. Оставих един Вик до вратата. Завързах го здраво, за да не ме последва. Излез и го виж, и повярвай! Завързаният Вик, който се е стопил от мъка по мене. Не се учудвай, ако намериш само едно тъжно петно. Това е останало от верния Вик.

Не вярваш ли? Не вярваш? Излез тогава! Излез бързо навън и виж! Хайде де! Отивай! Няма да продължа да пиша преди да отидеш да погледнеш.

 А, видя ли? Друг път ще ми вярваш повече.

Влакът пристигна със седем часово закъснение. Някакво скално срутване близо до Шумен.

Ще бъда на гарата. Пред часовника естествено. До 22 часа.

                                                           Ангел

 

Поглеждам си часовника – отдавна не е 22 часа.

И вече не могат да ми помогнат думите, че съм спокойна. Дори да си ги повтарям цял живот. Не могат да ми помогнат, защото са лъжа, абсолютна лъжа.

Гледам последната си картина със зеленото кошче за боклук, така нареченият “Временен портрет на Лудия”, гледам и рисунката със спасителните пояси, които невъзмутимо висят над леглото на Веселка и се питам, защо не са истински?

И защо Адамо пее “Сняг бавно пада”? Защо в припева непрекъснато се повтаря: “Сняг бавно пада…”, когато във Варна не пада бавно сняг, не пада и бързо сняг, във Варна не пада никакъв сняг.

Навън е студено, но навън не е зимно. Студено и зимно са две различни неща. И те са толкова различни, колкото в този момент аз съм различна от себе си.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Преди осем години Ана ІІ-ра учи изобразително изкуство в университета в Търново. И съвсем случайно се запознава с тамошният несретник. В една сутрин, когато е много рано.

Тя винаги върви бавно и прекосява града от единият до другия край. На центъра е пекарната, от нея си купува топла баничка и яде по пътя.

Това е труден период и  надмогва много неща. Кой е редовен студент на 38 години? Знае, че е особен случай и се страхува да не стане смешна. Единственото, което й дава сили е, че няма друга възможност.

Ситуацията е и комична, защото Емилия ІІ-ра също е студентка и  учи компютърни системи. А през това време Боян ІІ-ри е в Алжир, отново за две години.

В оная сутрин, когато дъхът й замръзва във форма на кълбенца, край пекарната спят три кучета. Свити едно в друго. Просякът Васил стои до кучетата – прегърбен и с отчаяно изражение. Той чака Ана ІІ-ра, защото тя му купува баничка. И винаги й благодари. Редовно прави двайсетина крачки с нея – нагоре до моста. Говори й за добротата на хората. Повтаря й, че  е много добра, и че се свършват милостивите хора. Тя му отговаря, че едва ли е най-важното е да си добър. А просякът Васил й отвръща: “Най-важно е някой да те обича, да те обича дори едно куче.”

Ана ІІ-ра  разпитва за него. “Тая ли откачалка ли?” – учудва се на въпроса един от преподавателите й. И продължава: “Безнадежден случай! Да псува Тодор Живков. Трябва да си повече от луд да псуваш Тодор Живков и неговия оправия на времето. А тоя Васил го прави навсякъде. Или пък, върви по улиците и вместо да поздравява, повтаря: “Аз съм Байрон!” Даже си обръсва главата за доказателство. В лудницата го прибират след като нахлува в кафето на “Писателите” в София. Застава на вратата и започва да им крещи, че са бездарници. Тъкмо му връщат ръкописа със стихове от някакво издателство. И нищо не помага. Нищо! Даже и десети ноември. Луд е! Окончателно е луд. Вече не личи, че завършва литература. А часовете му в гимназията още се помнят. Моята дъщеря учи при него и сега, когато го среща, въпреки, че той изобщо не я разпознава /то пък кой ли разпознава?/, все го поздравява почитателно. Жена му и детето го напускат. И какво като му излиза стихосбирка? Късно, много късно!”

Точно така приключва своя разказ преподавателят. А Ана ІІ-ра мълчи с онова мълчание, което винаги е придружено с въпроса “защо?”. И както обикновено, въпросът “защо?” не получава никакъв отговор.

Историята е отчайваща. Докато е в Търново осигурява банички на Васил, но се тревожи за ваканциите. Кой ще му купува закуска? Хрумва й да остави пари в пекарната. Изчислява сумата за дните, когато я няма в града и я дава на собственика. Отделно инструктира Васил всяка сутрин да си иска баничката. Той й благодари, а в погледа му се смесват човещина и безумие.

На 15 септември сутринта просякът Васил не е пред пекарната. А трите кучета са със сини каишки на шиите, т.е. вече са кастрирани. От фурната й връщат парите. И причината е, че още в началото на август прибират нейния познайник в приют.

Ана ІІ-ра купува три банички и ги дава на кучетата. Върви нагоре към моста и размишлява. Какво, че той повече не проси? И това  достатъчно ли е? Нали “някой да те обича, да те обича дори и едно куче” е най-важното за Васил? Не е ли страшно, дори много страшно, че повече никой, никой, ама никой не се интересува него?

Фасовете в пепелника са седем. Прекалява с цигарите. А и часът е два след полунощ.

Висоцки още пее “В съня ми се втурват жълти светлини”. И изведнъж на Ана ІІ-ра й се струва, че от думите “Все не так ребята” издайнически се показва едно малко парченце от отговора на онзи въпрос, който обикновено, придружава мълчанието. На въпроса “защо?”.

 Късно е, но въпреки това Ана ІІ-ра продължава да пише за Ана І-ва.

 

 ♦

АНА І-ВА -  24.12.1976 г. гр. Варна

Имам писмо. Толкова е странно, Лудият ми пише така, сякаш нищо не се случва:

 

Здравей!

Влака. 

Ще ти направи впечатление разкривеният почерк. Това не е, защото съм пиян, съвсем не, а защото влакът се движи не както трябва. Има много време /близо чувал/ и затова ще сгъстя редовете. От следващия започвам.

Обстановката е самият ад, доколкото мога да си го представя. Вагоните не се отопляват и е студ. Нямам цигари / пък и да имам няма да ги погледна. Тъкмо сега до тях ми е /. Гладен съм. Като се съчетае всичко, разбираш какво се получава. Кретенският му влак съвсем се е напил и ми прави мизерии.

Знаеш ли, предполагам, че ще ти пиша в бъдеще по-добре. Просто нова повратна точка в моята богата биография, нов път по който свободното време ще го пълня в кибритена кутия и след това ще го паля. Всъщност няма да го паля, а само ще го заплашвам. Уж ще го паля, а то ще стои в постоянно напрежение и ще се пука от страх. Много обичам да слушам как време, заключено в кибритена кутия се пука от страх.

В едно свое писмо /твое/ писа, че дори понякога не си искала да разбереш кой съм. Нещо подобно беше. Бъди така добра, да ми пишеш, защо понякога си смятала така? Това е доста важно за мен /да не кажа много/. Опитай се да анализираш причините. Пиши ги по реда, по който ти идват в главата или там където ти идват. Не си спомням често да съм те молил за каквото и да е било, сега те моля. Запомни.

 Май прекалих с гъстотата на редовете. Стана съвсем ситно и най-важното остана много хартия, а аз си изчерпах репертоара.

Влакът хвърли котва на някаква идиотска гара и не мърда. Някакъв непознат град. Доколкото, разбира се може да има непознати за мен градове. Много скоро ще ти изпратя писмо от Париж и после всички писма ще носят един и същи адрес на подателя. Paris rue Le Trimata muscetari 1263, Angel Nicole.

Идиотът тръгна. Говоря за влака. Не за куфара. Докато стоя на гарата сигурно е гаврътнал някоя и друга хилядилитрова бутилка. Нали ги знаеш? Шоколадените. И пиянски се разхожда по релсите. Той си знае. Колкото и да пие, все в релсите ще бъде. Неговата е лесна. Пък за някой казват “Излезе от релсите”. Та как няма да излезе, като никога не е влизал в тях. Най-лесно е да излезеш от там, където никога не си бил. Нали? 

Винаги съм мечтаел да бъда… Не мога да се сетя какво съм мечтал. Пък и то не е толкова важно.

Влакът се напи и вътрешностите се постоплиха малко. Ако не пиеше само, а и ядеше, положението щеше да е съвсем пищно.

Питаш колко съм висок. Откъде да зная.В метрите аз не вярвам. Не вярвам аз на метрите, и туй то. Добре, че обувките ми са гумени. Ако бяха кожени, сещаш се какво щях да направя. Тенджерата и огъня, и хоп една хубава супа от почти чисти свински обуща.

Минаха група войници. Хвърлиха по един поглед върху писмото и не знам защо, но дълго се обръщаха да ме гледат. Един отвори прозореца и съвсем културно се изплю. А един си сложи шапката в джоба. Какво ли искаше да каже с това? Че ми сваля шапка, или че ако много знам, ще ме сложи в джоба си по същия начин, по който си поставя палтото. Аз пък палтото, исках да кажа, шапката. Честно казано, аз се съмнявам, дали мога да се навия да вляза в чийто и да е джоб. Не случайно бях баскетболист толкова време. Колко време ли? Ами я има, я няма половин милион. Не, май че няма. Горе-долу към 400 хиляди години. Но в никакъв случай по-малко. В никакъв.

Изобщо не споменаваш думата любов. Или темата любов. Една много разкошна тема. Или се стесняваш от мен? Да? Просто ще ме скъсаш от смях. И недей, защото съм си забравил кесията със смеха. Като тръгна нанякъде си вземам по една кесия смях от куфара, в който съм го заключил с девет ключа. Но, беда, този път го забравих. Затова моля те, не ме разсмивай. Нали разбираш, да ти се смее, а да не можеш да се смееш само заради едно глупаво забравяне на кесията.

Та, любовта. Какво любовта? Нищо. Ето ти една дефиниция за любовта: “Любов-двигател”. Просто и ясно. Ясно е, защото е просто. Всички прости неща са ясни, докато обратното не е вярно. Впрочем не, любовта е илюзия, прах. Дали пее? Един дявол я знае. То си е чист инстинкт за продължение на рода.

На това писмо ако му разбереш нещо, “бравос” ти казвам.

Няма ли да дойдеш за Нова година на гара Горна Оряховица? Аз ще бъда там. А и не е необходимо да съм там, за да тръгнеш. Това като заповед.

Ангел

 

Как само ми пише за любовта!  Не мога да  разбера и финала на писмото. А и не само финала. Каква е тая заповед? И каква е тая Горна Оряховица? Изключено е да ме кани там. Пък и точно на Нова година? Нищо не разбирам. Нищо. Чудя се  дали да не питам Веселка?

А в стаята вече е и третата ми картина. Отново я рисувам в лабораторията и се нарича “Сняг”. Използвам само бял и светлосин цвят. Гледам я и усещам зимата. И какво като е нарисувана? И такава ми е достатъчна.

Веселка е на работа. А аз я чакам да се върне, защото имам да й разказвам за Иван, нейният началник смяна. Как ме кани на кино, а аз му отказвам като утешително му обещавам да отидем някой друг път.  Иван, разбира се, изобщо не подозира, че вече го наричам обикновена вафла.

Веселка се прибира и носи пържени кюфтета. Аз отварям буркан с кисели краставички от село и обядваме.

А в бараката е като в “дядовата ръкавичка”, защото на едно опънато въже над главите ни съхне прането. То поглъща цялото пространство и ни скрива една от друга. Прилича на спусната завеса, ние седим на леглата си като на две сцени, а за музикален фон ни служи “Леката кавалерия” на Супе.

Започваме да се смеем, че наричам Иван – обикновена вафла, смеем се и на любимия й виц за пшениченото зърно, както и над писмото от Лудия, което чета:

 

Здравей!

Фулмастерът нещо разлива и тази страница ще я пиша с химикал. Докато не съм забравил, това Стара река като към кой окръг спада? 

А,а, Здравей! 

Все се питам какво означава тази дума “Здравей”. Да значи “Аз съм здрав”, не ми се вярва. От това тълкуване лъха много гнило самочувствие и се отхвърля. Чувал съм за друг вариант “Бъди здрав, пожелавам ти да бъдеш много здрав!” Но тогава защо не се употребява цялото изречение, а това мизерно “Здравей!” Ако е само за съкращаване, много по-лесно би било да се пише нещо още по-кратко. Например цифрата -1- . Ето как ще изглежда началото на писмото: “1!” Много готино! При това можеш да си мислиш, че ти си първият , единствения и т.н. и т.н.. В края на краищата, могат да се слагат и други цифри : 20, 1232, 5.

Този път ще ти пиша за Килията си. Една отвратителна Стая, която презирам с цялата си душа. Не зная защо, но още от първия поглед ми стана антипатична. Една такава, висока, висока. Представям си какво ще стане от мен, ако падна от тавана. Ужас! Колко пъти съм се опитвал да стигна тавана, да го докосна с пръсти само. Втълпил съм си, че ако го достигна Стаята няма да ми изглежда толкова надменна. Какво ли не правих? Качвах се по столове и маси, донасях, по-скоро крадях стълби. Но не! Не мога и не мога да достигна височината на Килията. Тя винаги ми се ухилва с шума на падащи столове или счупваща се стълба /крадена/ . Според случая.

Сега ще пробвам дали фулмастера разлива. А, добре. Не разлива. До къде бях стигнал? 

Ах, боже, само при мисълта за нея побеснявам, получавам нервни тикове, в мен като мощна вълна се надига разрушителна сила. Едва в милицията се успокоявам.

Къде ли не се крия от нея? Пъхах се в чекмеджето, лаех, за да си помисли, че съм куче, стоях един ден на закачалката като дреха. Не и не! Тя е много хитра. Нея никой не може да излъже. Гадната, отвратителна Килия!  

От онзи ден с нея сме на кама /то е същото, както и на нож, но малко по-опасно/. Пристигам си онзи ден нехайно. Нямам нещо настроение /пак нямах писмо от теб/ и много естествено, не я поздравих. Ритнах вратата злобно, та нали тя е част от моя враг, Килията. Изохка, но не се отвори. Ритнах пак. После пак и пак. Веднага се сетих, че това е нейна работа, на Килията. Нахвърлих се по-настървено. За четвърт час Килията ме нокаутира. На ударите ми отвръщаше със същите по сила удари /по втория закон на Нютон/. Смазаният бях аз. Извадих ключа и отключих, проклинайки мръсната си звезда, която и този път не помогна. Но все пак мислено й се изплезих. Аз ще си отмъстя! Каквото и да става. Килията може да бъде сигурна в това.

Сега мисля само върху въпроса кога спи? Разбера ли, всичко е о, кей! Решил съм вече. Ще я беся. Ще има и други трудности, разбира се. Всичко на нея помага: кошчето до вратата винаги ми се зъби и не пропуска случай да докаже чувствата си, като ме ухапе / то пък едно кошче – сиво, едно такова метално, изобщо никакво/; столът-кентавър до него, ме наблюдава открито враждебно; закачалката, скрила се зад тях и готова всеки момент да избухне в истерия. Тя е много високомерна. Та, тя е закачалка, не какво да е; масата в средата ме гледа тъпо и равнодушно, но заповяда ли й Килията и тя ще се намеси, макар и малко тромаво, и със закъснение; прозорецът, подлецът, наблюдава улицата и щом ме киризи да се задавам, изкрещява “Ки, /съкратено от Килия/ нашият многоточие се мъкне. Ядосва ме това “многоточие”. Като какво иска да каже прозорецът с него, например?; отгоре лампата се провесила като паяк. Лениво гледа, гледа. Циклоп.

Само контактният ключ ми симпатизира – усмихва ми се ласкаво и окуражително, но той е само ключ, па макар и усмихващ се. При една тотална война и огледалото няма да се намеси. То се смята за произведение на изкуството и е далеч от всякакви вълнения. Самосъзерцава се.  

Допълнително ще ти пиша за изхода на битката.

Ако си забелязала, пратих ти снимката на съседа. Отдавна се е обръснал. Както се досещаш, трябва да я върнеш.

Чао!

Р.Р. Крадец към сина си: “Мишо, ако днес си послушен, ще ти открадна едно колело”.

 

След писмото Веселка застава сериозно и ме пита:

- Ако не е тайна, ти какво му отговаряш?

- Нормално. Разказвам му за себе си и за всичко, даже му преписвам страници от своя дневник. Нещо като монолог …

- И той прави монолог. – прекъсва ме тя.

- Да, разменяме си монолозите. – въздъхвам аз.

- Е, пак е нещо. – казва Веселка и отново започва да се смее.

- Изобщо не е смешно. – цупя се аз.

- Как да не е смешно? Всичко е смешно, ако не забелязваш. Всичко. Само някои неща са малко по-смешни от останалите. Това е разликата. Най-веселата история е тая с така нареченият Лудия. Сигурна съм, че той се забавлява. На твоя сметка. Страхотно се забавлява.

- Не е вярно. Не може човек да пише такива писма и да се забавлява. По-сериозно е, отколкото си мислиш. – защитавам се аз.

- Ако е толкова сериозно, защо след оная среща пред пощата се връща в София? Защо не остава, докато се видите? Не забелязваш ли, че той се крие? Или не забелязваш? – пита тя.

- Той не се крие, а се открива. – отвръщам й аз.

- Голямо откриване, голямо нещо! Здравей, аз съм гвоздей. Как е точно? Забит в стената... – ха-ха-ха – и Веселка прихва да се смее неудържимо.

- А,  да ти се присмея за Цветан, може ли? Как непрекъснато и навсякъде повтаря: ”На тоя свят най-много обичам Веселка, книгите, спорта и “неща”. Това е по-хубаво, така ли? – я питам аз и се надявам скоро да сменим темата, личи си, че както обикновено няма да се разберем.

- А какво му е лошото? Той поне е ясен. И ако искаш да знаеш, изобщо не си въобразявам, че всичко с Цветан ще е вечно. Още повече никога няма да се омъжа за него. Бракът съсипва нещата. А и той ще пътува с корабите. Кой ще го чака? Мразя да чакам. Мама се поболя да чака татко.

- А аз съм на друго мнение. – отвръщам с инат тон.

- Хайде да ходим при морето. И запомни, че всичко е голяма смехория. Всичко! Без изключение.

Веселка си облича палтото и аз си обличам палтото, и тръгваме. По пътя тя нарочно повтаря любимия си виц и отново започваме да се смеем. А аз продължавам да се чудя на умението й да завърта нещата откъм най-слънчевата им страна.

Някъде там, на пясъчната ивица се питам, дали да й споделя за странната покана на Лудия? Нужен ми е нейният съвет, а в същото време се страхувам. И страхът надделява.

 ♦

 АНА ІІ-РА

Интернетът в Стара река си е чист късмет. Много често е направо невъзможен, но днес не е така.

 И Ана ІІ-ра чете писмото от Петьо ІІ-ри: “Официално и неофициално те каня на моята изложба, на 24 май. Ще те изненадам. И най-горещо те моля да не водиш със себе си оня нещастник Боян ІІ-ри. Още не мога да го понасям. Знаеш, че съм алергичен към нещастието и се обривам. И още нещо, от днес имам персонално знаме, което се състои от кратко клонче и конец. Така се и казва – “Кратко клонче и конец”. Няма ли да си направиш и ти? Човек без знаме е като дърво без корен, така знам аз.”

Тя се смее от сърце, защото Петьо ІІ-ри пак е извън рамките на нещата.

“Ще пристигна по-късно.” – му отговаря – “Защото ще спретвам изложба в читалището, също за 24 май. И тя ще е моят връх. Цял живот тайничко си мечтая тъкмо за изложба в Стара река.”. И допълва: “Възможно е и да поканя нещастника Боян ІІ-ри. Нарочно, за да те видя изприщен. А в момента се чудя, дали да не обявя за свое знаме един от комините на къщата. Например, по-опушения. И какво като не може да се развява? Има и такива знамена – никога не се развяват.”.

Тя изпраща своя отговор. И се замисля за враждата между двамата. Открай време не могат да се понасят.

Спомня си как веднъж Боян ІІ-ри прави супа от топчета. Вдъхновено. В кухнята мирише на магданоз, фиде и оранжев жълтък, с който я застройва. И през цялото това време мърмори по адрес на Петьо ІІ-ри: “Все си мисля, че е престъпление е да поставяш собствения си егоцентризъм и рисуването на първо място. И Мая, с право го напуска. С него не може да живее никой. Това, че е голям художник, изобщо не го оправдава. Изобщо!”

Ана ІІ-ра още вижда пред себе си и Петьо ІІ-ри. Как негодува и размахва виолетовата си четка  /виолетовото е поредната му стихия/, и сумти: “Толкова е унизително да си слаб. Един мъж не бива да се хваща за полата на една жена. Тъкмо за хора като Боян ІІ-ри се създават манастири и църкви. Не забелязваш ли, по-дяволите, че той едно ходещо нещастие?”

В бавния си интернет Ана ІІ-ра се натъква на новината, че в България цяло семейство отглежда кокошки. И отглеждането става по нов и свръхсъвременен метод. А и кокошките са специални. В Швейцария ги наричат “Щастливите кокошки”. Щастливите кокошки снасят по-качествени яйца, които са предпочитани на пазарите в Западна Европа. Новината й се вижда много интересна Особено, че тези щастливи кокошки живеят в естествена кокоша среда, хранят се с кокоша храна и са на кокоша свобода. Те имат необходимата атмосфера, която ги прави щастливи кокошки.

Излиза, че ако една кокошка няма условия за щастие, тя просто не е щастлива кокошка. И яйцата й не са качествени.

Пуска си отново Висоцки, но малко по-късно се отказва. Сменя го с “Леката кавалерия” на Франц Супе. Звуците подскачат като млади кончета, след малко спират, може би да си починат и после отново поемат тържествения си ход.

 Ана ІІ-ра продължава да пише.

 

 ♦

АНА І-ВА - 01.01.1977 г. гр. Варна

Нова година. Точно в 12 часа пътувам с автобус и се връщам от работа. Няма сняг, а улиците, по които се прибирам са пълни с вятър.

Бараката е студена и празна. Пускам веднага печката и търся плоча, която да звучи особено. Избирам си “Ще те срещна в полунощ” на Смоуки.

Пия кафе и празнувам. И какво празнувам? Чувствам се запокитена на края на света. Като спукана топка.

Веселка си е на село и ми липсва.

Продължавам да съм запокитена на края на света и точно там, на края на света не искам да си мисля за Лудия. Не искам да си мисля за Горна Оряховица и за Нова година не искам да си мисля.

 И защо измъквам едно негово писмо от миналата година, по-точно от зимния период:

 

Здравей!

Не мога да понасям снега. Без да пита никой най-нахално пада върху земята. От него лъха студ, като от хладилник “Мраз”. Но не от малките, пионките, а от големите, топовете.

Кой го е викал снега? Аз викал ли съм го? Не. Защо е дошъл тогава? Навира се, гадът му с гад! Разполага се навсякъде като у дома си. От къде идва? И той не знае. Питай го да видиш, че не знае. Пада като парцал. Пфу-у! Парцал. Отгоре на всичко се натрупва и по дърветата и чупи с тежестта клоните им. Кой му е дал това право? Кой, питам аз. Пъха си острата муцуна навсякъде, дяволски любопитен. Той ако не разбере нещо, не можело. Мърда с тънките си моржови мустаци и върти навсякъде огромните очи-чаши. Като антени. При пипане такъв един гладък, хлъзгав, охлювообразен. Не дава да го пипнеш. А, го докоснеш, а те е ухапал. Освен неприятното чувство от допира остава мокра следа от зъбите му и студена отрова. Не бих го докоснал за нищо на света. Ако вярваш, до сега през целия си съзнателен живот не съм имал разправии с него. В смисъл, не съм имал контакт с него, гадния, отвратителен сняг.

През несъзнателния си живот инстинктивно го отбягвах. Пък и мирише, мирише. На пустота. На мухъл. На нафталин. Дано изгрее по-скоро слънцето. Да изгони мръсния сняг, да го смачка, да го стопи, да му се подиграе.

И слънцето не мога да понасям. Даже направо го мразя. Едно такова горещо, горещо. Какво му е хубавото? Нищо. Снегът поне е красив. А то? Какво? Нищо. Пещ. Колко ли дървета изгарят, за да го поддържат? Горките дърва – с покорство горят, без ропот умират. Мислят си, че се осъществяват. Глупости. И то заради гадното мръсно слънце. Като някой змей-горянин стои на едно място и самодоволно плюска. Хвърли понякога някоя и друга презрителна усмивка. Като милостиня.

Ужасявам се при мисълта, че трябва да обикалям около него. То си стои на едно място, а аз съм длъжен да изпълнявам неговите прищевки. На слънцето, на този турчин с фес на главата, пискюла пада настрани, пуши ниргелето, пие силно кафе, пляска три пъти с ръце и чака всички да се въртят около него. Та нали са от харема му. Не мога да го погледна право в очите. Опитай се да погледнеш този безделник. И това не позволява. Каквото заповяда той, това ще бъде. Ах, ще го взривя това гадно слънце. Атентат ще му правя. Малко динамит и хайде във въздуха. Ха-ха-ха. Малко динамит и хайде във въздуха. И после ще правя, каквото си поискам. Ако искам ще обикалям, ако искам няма, ако искам ще се търкалям, ще спирам, ще стоя, ще се връщам.

Да ти призная, аз нямам никакво чувство за топлина. Изобщо не усещам топлото. За мен топло, горещо са съвсем абстрактни понятия. За горещо например съдя по това дали върху кожата ми се появяват сребристи капчици. А пък когато забравям цигарата да догаря между пръстите ми, съдя по специфичната, апетитна миризма на изгоряло.

Щом ще правя признания, то нека са пълни. Аз нямам и чувство за равновесие. Както ръцете, нали знаеш, че те си пъхат камъни в ушните раковини, което осигурява равновесието. Камъни в ушите. Към два килограма. Цифрата не е абсолютно точна. Само приблизително е толкова. В едното ухо /лявото/ 1 килограм и в другото /дясното/ 1 килограм. Ако сбъркам дозировката, залитам към сраната, където има по-малко камъни. Все едно нося нещо тежко от другата страна. Има едно неудобство. Движа се като раците – назад. Кофти все пак, че камъните тракат в главата ми. Скърцат, псуват за теснотията, пушат долнокачествен тютюн, плюят и хората мислят, че съм аз, и ми се заканват. Налага се постоянно да се извинявам, да си бъркам в ушите и измъквам провинилия се герой, да го хвърлям яростно, да слагам неговия заместник. Нали знаеш колко съм изобретателен. Уших си една торба и си я напълних с камъни. Обесил съм я на врата си. Когато ми потрябват вземам от там.

Свикна вече със стила ми, нали? Аз ще предизвиквам съживяване на вниманието ти като употребя някоя псувня. Хич недей мисли , че няма да я напиша изцяло. Просто свободно говоря на всякакви теми. Някой му казват цинизъм. Пука ми!

Бях се сетил преди малко да ти пиша нещо, но какво беше? Какво? Да помисля малко. Мисля……………………………………. …………………………….. А, да. Най-много обичам да плета. Сега си плета една брошка. Нали си представяш – очилата на края на носа, ръцете сръчно движат шишовете и брошката расте, расте. Става голяма, голяма. Като Вик. И дълбока като Отчаяние.

Чао!

                       

Часът е два след полунощ. Нещо трябва да направя. Да отида в ресторант “Севастопол”, където празнува част от моята смяна “Б”? И после?

Ами при Петьо и Мая? Разправят, че вратата им е винаги отворена. И на Нова година ли?

Обличам червената си рокля. Тя е празничната ми рокля. И тръгвам. По пътя репетирам как ще се държа непринудено,  нещо от рода: “Здрасти! Аз случайно минавам. И ако може да ви поздравя.”

Вече звъня на вратата и ми отваря Мая – маскирана като циганка, а зад нея наднича Петьо или по-точно негово подобие, което държи дълго и димящо цигаре. “Влизай! Влизай!” – ме канят. А в хола свойски се разполагат още десетина цигани. “Заповядай в нашия катун!” – ме канят весели гласове. “Аз случайно минавам…” – се извинявам със заучената си фраза и правя крачка назад. Измъквам се и буквално тичам по стълбите надолу.

Продължавам да тичам и по улицата, когато Иван, обикновената вафла, ме настига. “Ана, чакай!” - гласът му е много възторжен и много запъхтян. “ Толкова се радвам да те видя.” – казва той. И също е маскиран като циганин. “Може би ще ми гледаш на ръка?” – отвръщам, а в същото време си мисля, че така му давам повод за разговор, а трябва на всяка цена да се отърва от него. “И защо не!” Той грабва лявата ми ръка. Стоим тъкмо под някаква лампа и е толкова осветено, че се вижда сакатият ми безименен пръст. Издърпвам я панически. “Много бързам” –  отсичам и хуквам отново.

В бараката съм в безопасност. Свалям празничната си червена рокля и отново си пускам “Ще те срещна в полунощ”.

Вече е към четири часа. Обявявам за край на Нова година пет часа. Какво пък, остава ми само един час.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Часът е девет и Ана ІІ-ра пие кафе. В голямата жълта чаша. Невчесана и по нощница. Изобщо не й се облича. Капките удрят стъклото на прозореца.

В стаята звучи “Пети концерт за цигулка и оркестър” на Паганини. А въздухът е мътен и от дима на цигарите помътнява още повече.

Пита се къде е Емилия ІІ-ра? Защо й позволява да е далеч? Вече цяла година. И какво като печели “Зелена карта”? И този допълнителен късмет да е с компютърна специалност? И заминаването? Как Ана ІІ-ра й маха весело, сякаш я изпраща на екскурзия. Кой изпраща детето си така?

Емилия ІІ-ра е светлокафява. Този цвят идва от косата и очите й, които  са светлокафяви. Въобще има нещо повече в светлокафявия цвят. Това Ана ІІ-ра го знае и от рисуването. Тя много рядко използва светлокафявия цвят. Скъпернически го използва. Защото той е “златото” на боите и й е особено скъп.

Ще се разплаче. Днес не се харесва. Не е в равновесие. Обикновено успява да се задържа на границата между бялото и черното. Границата прилича на права линия и Ана ІІ-ра я използва за пътечка. Когато върви по нея от едната й страна е бялото, от другата е черното. Изключено е да ги обърка.

Няма да включва компютъра. Нарочно. И къде й е плетката? От кога плете едно елече? Шарено. В кошничката има десетина разноцветни кълбенца и шишовете стърчат остро.

И кое е й като хората? Домъква се на село сама и пише. Какво пише? И тия очила, които винаги й висят на шията като гердан, а днес са като камък. Връзката им е със сини мъниста. “Против уроки са.” – казва циганката, която продава мънистата. Циганката също е със сини гердани и усмивката й е синя, и тя брои на Ана ІІ-ра сто броя сини кръгчета. А накрая прибавя още едно – даром.

С усилие на волята все пак включва компютъра. Емилия ІІ-ра й изпраща следното :

 

“Ако светът можеше да се сведе до село от 100 жители, то всички народи биха били представени там в следните пропорции: 57 азиатци, 21 европейци, 14 американци (северна и южна Америка), 8 африканци, 52 жени 48 мъже, 30 от бялата раса, 70 от други раси, 30 християни, 70 от други религии, 89 хетеросексуални, 11 хомосексуални.

- 6 човека притежават 59% от световното богатство и всички те са американци, 80 нямат жилище, 70 са неграмотни, 50 са недохранени

- 1 умира, 1 се ражда, 1 има PC, само 1 има висше образование
Ако човек погледне на света от този ъгъл, ще му стане ясно, че потребността
от приобщаване, разбиране, приемане и образование е естествена и очевидна.
Помисли за следното:

- Ако сутрин се събуждаш здрав, ти си по-щастлив от 1 милион хора, които няма да преживеят следващата седмица

- Ако никога не си преживявал война, никога не си се сблъсквал със самотата на затворническата килия, агонията на мъченията и глада, то ти си по-щастлив от 500 милиона хора по света.

- Ако можеш да влезеш в църква без страх, че някой ще те заплаши, арестува  или убие, ти си по-щастлив от 3 милиарда хора.

- Ако си сит, облечен и имаш покрив над главата си, то ти си по-богат от 75% от жителите на тази планета.

- Ако имаш сметка в банката и някакви пари в портфейла си, ти принадлежиш към 8% заможни хора на света.

В случай, че четеш това писмо, ти си двойно благословен, защото :

- Някой е помислил за теб.

- Ти не си от 2 милиарда хора, които не могат да четат.

- И ти имаш РС.

Някой някъде е казал:

- Работи сякаш не се нуждаеш от пари.

- Обичай сякаш никой никога не те е наранявал.

- Танцувай сякаш никой не те гледа.

- Пей сякаш никой не те чува.

- Живей сякаш на земята е рай.

 ---------------------------------

Това е международната седмица на приятелството. Прати този е-мейл на всички, които можеш да назовеш свои приятели. Ако не го изпратиш по-нататък, нищо няма да ти се случи. Ако го изпратиш, ще получиш усмивка от някого.”

            Писмото е от Бог. След толкова време най-сетне й отговаря. И посредник е дъщеря й. Точно днес Ана ІІ-ра има нужда от него. Оказва се, че закъснелите писма могат да идват навреме.

Тя тръгва да си дроби млякото. След това ще пише за Ана І-ва.

 

 ♦

АНА І-ВА - 04.01.1977 г. гр. Варна

Ето и писмото, в което Лудият пише:

 

Няма здравей!

Влаковете минават и отминават. На гара Горна Оряховица. Влаковете минават и отминават. Говоря бавно и монотонно.

 Една нещастна гара. Едва ли скоро ще ти пиша нещо. Едва ли. Биха ми били необходими много силни импулси. Говоря бавно и монотонно. Бих могъл да напиша една тетрадка, но за какво да го правя? Няма смисъл.

Както винаги ти не разбра за какво става въпрос. Както винаги. Много мъчителни станаха нещата. Говоря бавно и монотонно. Разбира се, ти нямаш вина затова. Питам се, защо не съм те зарязал още?

 В момента свинете от ресторанта се развикаха по случай настъпването на Нова година и ме разсейват.

 Приличаш ми на автомат или стена. Осъденият на смърт. В своята килия. И надпис над вратата “Смъртен”. Той е пред стената. И говори непрекъснато. Стената го слуша най-внимателно, попива всяка негова дума, но си остава стена.

Говоря бавно и монотонно. Приличаш ми на хлапачка, която уж всичко разбира, обещава усърдно, че няма да прави еди що си и щом се обърнеш, се захваща точно с него. Това ми е най-неприятното.

Трябва да се връщам в София. След някой и друг час пристига нещастният влак.

 Едва ли ще ти пиша скоро. Говоря бавно и монотонно.

 А влаковете минават и отминават на гара Горна Оряховица.

Целувам те тъжно.

Ангел 

 

Непрекъснато плача.  

Защо  не разбирам, че онова писмо е покана да се срещнем на Нова година, на гара Горна Оряховица?  Защо не разбирам?!… Греша, че не казвам и на  Веселка. Защо не разбирам?…

А морето е като Стара река в оная пролет – прелива. Аз  съм в къщата на баба Велика и вали най-дългият дъжд. По едно време реката се измъква от коритото си и идва в двора. Приближава се до прага и чака да я поканим вътре. Чака цял ден – като просяк. Чак някъде късно вечерта с провлечено нежелание си отива. На другата сутрин баба Велика се тюхка, че ги няма лехите с лук. Няма ги и всички червени лалета, които цъфтят до пътеката, няма я момината сълза, и лисичината. Дворът е кален и непознат.

Морето е като Стара река. Прелива. А може би аз преливам към него, защото цял ден го приближавам. Слизам при мократа пясъчна ивица, стигам до вълнолома или стоя на дървения кей. После отново отивам при пясъка. Събирам миди и камъчета, и ги пъхам в джоба на палтото си. Прибирам се в бараката и правя някакви композиции. Все се надявам да постигна хармония с едно бяло камъче и черна мидена черупка.

И какво като мога да изпратя до Лудия хиляди извинения? Класната Елена Петрова твърди, че за всяко нещо има причина. Дори и за убийство има причина.

Защо не разбирам, че онова писмо е покана да се срещнем на Нова година, на гара Горна Оряховица? Защо не разбирам?… Греша, че не казвам и на  Веселка.  Защо не разбирам…

И няма защо да си пускам “Може би” на “Сигнал”. Аз не заслужавам и “Може би”. Нищо не заслужавам. И да плача не заслужавам.

 

 ♦

АНА ІІ-РА 

Какво означава думата “съкратят”? И как точно Ана ІІ-ра изглежда съкратена? По-ниска ли става? Дали да не се измери? Сигурно трябва да говори по-съкратено, да се храни по-съкратено, да върви по-съкратено, да мисли по-съкратено и да мечтае по-съкратено.

А може би най-хубавото нещо на света е да те съкратят. Прекрасно е. Цяло щастие е един ден да ти съобщят новината. Особено, когато си на 33 години, когато си библиотекарка, когато си самотна майка и детето ти е в шести клас, когато живееш във ведомствено жилище и осем години го изплащаш, когато си на четиристотин километра далеч от дома, и когато имаш двама приятели, и един сериозен обожател.

Истината е, че думата съкратят е най-изисканата дума, която замества израза, че повече не си необходим.

Преди четиринадесет години Ана ІІ-ра плаче в библиотеката. Разделя се с “Дома на химика” и с Низината. Съвсем неочаквано и преждевременно. Тя плаче за книгите, за миговете с книгите, за читателите, за терасата, на която пуши набързо, за мивката в ъгъла с розовото сапунче, за читалнята със смълчаните маси и зелените столчета, за сивия телефон, за библиотечния дневник, за чашката с химикалки, за портрета на Васил Попов срещу бюрото, за стелажа с книгите за Девня, за специалните рафтове с любовна лирика, за надписа от вътрешната страна на бюрото: “Книгите и алкохола не пощадяват никого.” и за големия календар с цветя,  и поговорки.

Съкращават я на 17-ти април, а календарът е разтворен на букет жълти нарциси и на лъскавата страницата пише: ”Страхливите зайци правят най-високите скокове.” Тръгва си от Девня. Пътува в автобус. Струва й се, че животът я праща в командировка, за да провери дали това за зайците е истина. Защото се страхува.

Въпросът е единствен. Какво да прави? Всяка привечер пие кафе с Веселка ІІ-ра, а тя й предлага да се занимава с търговия. Всяка вечер пие кафе с Боян ІІ-ри, а той й предлага брак. Всяка сутрин пие кафе с Петьо ІІ-ри, а той й предлага да си продава картините. Избира последното.

Добрата новина е, че може да закупи жилището. Баща й го доплаща и умира внезапно само след двайсет дни.

Но не е истина, че баща й умира. Изобщо не умира. Невъзможно е да умре. И тя приема, че той се навърта наоколо във вид на муха, пеперуда, сянка, клонче, капка дъжд, че се скрива зад всяко добро. Най-ясно усеща неговото присъствие в ателието на Петьо ІІ-ри. Ана ІІ-ра рисува там. Баща й се обажда от боите – от най-веселите бои. Съветва я да си поиграе на художничка. И без това няма какво да прави, и ако й харесва да продължава.

През цялото време Емилия ІІ-ра е добре. Нищо не й липсва. И котката Пухана е добре, само че един ден се изнизва от вратата и не я откриват никъде. Месеци наред я очакват, но Пухана не се връща. Чак след седем години се появява котаракът Петък Тринайсети Август. На същата дата.

 Ана ІІ-ра рисува: “Портрет на писателя Васил Попов” – в бяло, “Портрет на мама” – иска да утеши майка си, “Портрет на Емилия ІІ-ра” – с тънки плитчици, “Портрет на баба Велика” – великодушен.

После започва да си задава въпроси. С четката, защото  четката прилича на питанка. И тя пита за ролите, за пътищата, за сезоните, за вероятността. Пита се и за принудата, и все не може да си я обясни. Защо принудата е толкова самонадеяна и  даже те принуждава й благодариш?

Тя рисува по цял ден, а после тича към къщи при детето и Боян ІІ-ри. Докато тя си играе на художничка, той отлично играе ролята на баща.

Ана ІІ-ра бавно бели картофи и се чуди  колко голям да е романът? Поносимо, около стотина страници.

А през това врече звучи “Травиата” на Джузепе Верди.

 

 ♦

АНА І-ВА - 18.01.1977 г. гр. Варна

Веселка е на прозореца на третия етаж, но не като в песента на Кристоф “Момичето от третия етаж”. Веселка е във вътрешното отделение на болницата.

Веднага след аварията съм долу, на тротоара. За съжаление, свижданията са чак в четвъртък и неделя.

Веселка е на прозореца. Обличам думите си с кожухчета, слагам им ръкавици. Страхувам се, че думите ми ще се разболеят по пътя, вятърът ще ги прониже, ще вдигнат температура, ще пресипнат и няма да имат глас. Усилвам звука на думите. Знам, че точно тия думи не се крещят, но Веселка трябва да чуе, че ми е мъчно, че ми е много мъчно. “Ти си най-смелото момиче!” – викам аз, а един минувач също вдига главата си нагоре, за да види кое е това смело момиче, после поглежда към мен, повдига рамене недоумяващо и продължава пътя си.

А аварията в електролизния цех става неочаквано. Загиват и двама войника. В Девня е различно. Тихо е, защото навсякъде се шепне. Даже и обичайния промишлен шум заглъхва, а в очите на хората има страх. Опитвам се да разбера повече и разпитвам шефката си Пушевска. “Не знам за какво говориш.” – отговаря тя – “Няма никаква авария.” Въпреки думите й в цеха се провеждат нови инструкции по безопасност на труда и ще ни изпитват накрая.

“Щеше да е много героично да умра като апаратчик в Содовия завод.” – разправя Веселка и се залива от смях. После отпива от кафето, което й нося специално и започва да ругае цеха, хлора, остарялото оборудване и цялата низина с химическите заводи. Ругае ги не на шега и казва, че ще напусне работа. И все повтаря, че на никого и при никакви обстоятелства не пожелава своя ужас.

И ето, че е вече четвъртък, а аз съм на официално свиждане. Но то, за съжаление е само до 18 часа и трябва да си тръгвам.

Вървя по коридора, а от вратата наблизо, по болнична пижама излиза Иван, обикновената вафла. И как предварително не се сещам, че работят заедно с Веселка, нали цялата им смяна се задушава с хлор? При това той е началник-смяната.

От него ме спасява обстоятелството, че изпраща една жена и по всичко личи, че е майка му. Лъжа се, изобщо не ме спасява това обстоятелство, а ме затруднява, защото се запознавам с нея. Търся някакви любезни приказки, спъвам се в необичайната си интонация. И е неловко. Отгоре на всичко с майка му вървим заедно по стълбите. В един момент ми се струва, че не слизам от третия етаж, а от покрива на най-високия небостъргач. На изхода обаче хуквам. “Закъснявам за телефонен разговор” – й разправям и си мисля, че напоследък доста послъгвам. А майката на Иван, обикновената вафла  се загръща в меките кожи на палтото си и ми се усмихва мило.

В бараката за първи път осъзнавам, че вече две седмици нямам писмо от Лудия.

Студено е, абсолютно навсякъде е студено. “Травиата” на Верди няма да ме стопли. И какво като изпълва стаята до горе? Стаята е малка за “Травиата” и “Травиата” тръгва да излиза през процепите на вратата, и вече се скита из двора.

Отварям си едно старо писмо от Лудия. От преди една година. Нарочно се спирам на него, защото го изпраща от Варна и пише за морето.

Текстът е разположен върху дълго бяло поле, откъснато от  краищата на вестник  По-скоро е една оръфана лента, сгъната на четири:

 

Варна

 

 Вече забравих и как изглеждам. Главата ми се пръска. Очаквам с нетърпение да изгърми. Предполагам, че ще бъде същият звук, както на чупеща се електрическа крушка.

Седнал съм на много гадно място – Светлината се е чупила на някъде и нищо не виждам. Когато седнах на канапето, Светлината още позираше. И веднага щом седнах, намръщи нос, сви презрително артистичните си устни и стана. Стана и си отиде, мърморейки си за гадните младежи, които не засвидетелствуват уважението си, за тези младежи, които вместо да работят денонощно, все се мъкнат надолу-нагоре, свиркат си на мандолина, ядосват който им падне и т.н.

Преди да затвори вратата зад себе си, Светлината ми хвърли цял куп мисли, нанизани на едно движение. Нали знаеш как изглеждат мисли, но различни по дължина, нанизани на едно движение. В Амброзия ги продават на всяка 11-та крачка. Нормална крачка, само че. Когато пристигна в Амброзия, първата ми работа ще бъде да разчета тези куп мисли.

Морето е отвратително. В своята упоритост да дойде при нас т.е. при вас /хората/, и все не можещо да постигне мечтата си. Моля ти се, не е ли глупаво? Ако достигне някога до хората и спре при тях да си отпочине, то ще престане да бъде море. И има нещо много изтънчено-жестоко в постоянното му отхвърляне от хората. И нещо много унизително в упоритостта му.

Ще ти поверя една тайна под секрет, под абсолютен секрет. Морето се е отчаяло и ще се откаже от себе си. Следващата година няма да има никакви летовници, никакъв наплив към Черноморието, защото няма да има море. Или не, пак ще има летовници, и то още повече. Защото те не идват заради морето, а заради себе си.

Ако продължава да ме боли главата така, скоро съвсем ще откача. Или ще се закача. Кой знае, кой знае.

Този лист няма ли да свърши най-после?

Струва ми се, че навън вали сняг, но се лъжа, вали дъжд. В края на краищата, ако свикнем на дъжда да казваме сняг, нищо няма да се промени. Пък и да се промени, много важно. Кое е важно? Няма значение.

Главата ми не иска да гръмне. Но това си е нейна работа. Ако иска, да гръмне, ако не, не.

Чао! 

 

 По навик отивам да проверя пощата. Невероятно! Имам писмо! От Лудия! Бързам да го отворя, разкъсвам нетърпеливо плика и чета:  

 

“Върви по дяволите!”

 

А аз му пиша всеки ден…

Много ясно се чува как “Травиата” вече излиза от двора и върви по улицата надолу към морето.

Повтарям си, че няма да заплача, няма да заплача, няма да заплача.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

С Боян ІІ-ри се запознава в библиотеката. В един понеделник. На седми януари следобед в 16 часа и пет минути. Тия подробности за тяхната първа среща ги помни съвсем случайно. А може би ги помни от това, че когато той влиза Ана ІІ-ра си гледа часовника. Работното й време вече изтича и ще си тръгва.

“За много години!” й казва Боян ІІ-ри и застава до бюрото, а тя много мрази тоя кръчмарски поздрав и му отвръща троснато: “Защо за много години? Та ние не сме на чашка!” Той се смущава и бърза да се скрие сред рафтовете, а ще си избира и книги. “Ако сте за Варна, мога да Ви откарам. “ – предлага той и се подписва на картона си с едни твърде засукани знаци.

Боян ІІ-ри продължава да е смутен, прекалено е смутен даже, когато Ана ІІ-ра тръгва с него, когато пътуват в колата му и тя пуши, а по всичко личи, че той никак не харесва цигарите.

 Така се запознават двамата преди двадесет години. И няма нищо необикновено, когато един ден вече през февруари той я кани на кафе. И сладкарницата, в която отиват е най-стандартната сладкарница на света. С дантелени пердета и намръщени сервитьорки, а те  сядат до висока колона, а на колоната има висяща саксия, в която няма никакво цвете. Ана ІІ-ра го гледа със стандартен поглед и въпросите, които задава също са стандартни, а отговорите са малко-по-кратки, но и това е в стандарта на всяка първа среща.

В началото е преобладаващо неловко. Предпочитат да си мълчат. Тя разбира, че той е със седем години по-голям от нея, че работи като строителен инженер, и че напуска жена си преди година.

Започват да се срещат в неделя. Времето е хубаво за разходки в Морската градина. Месецът е май и на плажа се мяркат нетърпеливи курортисти. Дните се протягат дълги и достатъчни за всичко.

Сутрин от десет часа гледат куклен театър и това е негова идея. Заради детето. Децата са над всичко, често повтаря той. Това изостря вниманието й. Не след дълго той признава, че напуска жена си, защото не могат да имат деца. По негова вина. Така и не се споразумяват да си осиновят чуждо дете.

Тя разказва на Боян ІІ-ри за Стара река. Че съществува такова място.  Сред равнината и далеч на запад. Там слънцето няма къде да се скрие и хоризонтът изглежда недостижим. Как нейната къща е с кръгло лице, което се обвива от бръшлян. А от бръшляна, подобно три очи, надничат три прозорчета. и любопитно гледат към църквата отсреща. Точно тук Ана ІІ-ра млъква за малко, по-добре е да е честна докрай, и с леко скръбен глас добавя, че от пет години бръшлянът го няма. Баща й го отсича, защото “изпива” стената. Но той отново ще израсте, понеже си пази корените, казва накрая тя..

Само седмица след това Боян ІІ-ри настоятелно я кани на гости, за да я запознае с баща си. Ана ІІ-ра е в хола на панелния им апартамент. Бащата е любезен, черпи с ликьор и измъква няколко албума. Тя ги разглежда от учтивост. До момента, когато забелязва снимката на собствения си дом –. познатото кръгло лице, което се обвива в бръшлян. Пред него са мъж, жена и едно момче на 6-7 години, което прилича на Боян ІІ-ри. Точно тогава се сеща за позабравената история, че родителите й купуват къщата, когато тя е бебе. От някакви хора, които са премесват да живеят във Варна. Ана ІІ-ра онемява. Съществува само един въпрос. Толкова ли е малък светът? Още по-малък е, отговаря си тя. Още по-малък.

Оказва се, че Боян ІІ-ри я познава от бебе, че даже има смътен спомен за нея. И това хубаво ли е? И защо се случва? Няма никакъв отговор.

Продължават да ходят на куклен театър в неделя. Продължават да се разхождат в Морската градина. Започват да се срещат и през седмицата. Идва времето, когато се виждат и всеки ден.

Но стига за него.

Днес е неделя. Вече е вечер и тя много, много случайно пуска телевизора, защото почти не гледа телевизия. А сега просто не може да повярва на очите си. Отсреща, на екрана е Васил, просякът, който възторжено рецитира свое стихотворение. Предаването е от някакъв приют. Сред някаква зелена градина, толкова зелена – да не повярваш, че е градина на приют. А просякът Васил  седи на един стол, кръстосал крака и с величествено изражение гледа нагоре към небето. А долу в тревата, съвсем близо до обувките му лежи сиво куче.

Късно е. Сяда да пише отново. Радио “Едно” звучи съвсем тихичко.

 

 ♦

АНА І-ВА - 31.01.1977 г. гр. Варна

Днес прибирам Веселка от болницата. Водя я вкъщи и първото, което правим е кафе, над което сядаме да си говорим. Естествено, че звучи музика. Нейните руски романси, по-точно любимият й Александър Вертинский.

- Какво става с Лудия? Разказвай? – започва тя. А аз й подавам трите му последни писма. Тя ги чете много бавно и още по-бавно мълчи после.

- Нищо ли няма да кажеш? – гледам я с очакване.

- Ще кажа, естествено. Защо се разстройваш? Дали пък “При дяволите” не е по-добре за теб? И докога ще живееш с тая измислица? – Веселка ме гледа открито и малко ядосано: – И ако питаш мен, сигурна съм, че Лудият отново ще ти пише. И то много скоро. Къде ще намери по-голям шаран от тебе?

- Аз не съм шаран. И толкова по-зле, щом не виждаш необикновеното! – тросвам се аз.

- Няма нищо необикновено. Може би това е най-необикновеното, че няма. Просто няма. – казва тя.

И изведнъж става много неловко, защото днес имам рожден ден. Смятам да я изненадам и да я поканя на “Златни пясъци” в любимата ни кръчма “Воденицата”, а ние седим, и сме толкова несъвместими, само защото гледаме през различни очи на Лудия.

Ясно е, че Веселка не може да ми помогне. Само Девня ми помага, лабораторията и моят приятел Митко. Наскоро ми разправя, че хората, които работят в заводите са корабокрушенци. Тук са, за да започнат живота си наново. Всички са “от кол и въже”. Най-различни. И това ги сближава. Разликата. На друго място разликата отдалечава, но в Девня тъкмо тя сближава хората.

Но имам рожден ден, а Веселка още не знае, че имам рожден ден. Не знае и Иван, обикновената вафла, който идва следобед.

Стои на вратата и ме моли да отида у тях на кафе, защото майка му излишно се тревожи, че си няма приятелка и аз да изиграя ролята на негова приятелка. Нещо повече, че тя ме харесва още от болницата, и че съм много приятно момиче. А той просто иска да я успокои, нищо повече. Аз тръгвам с него и изобщо не си давам сметка, че ще участвам в ситуация, която не е моя ситуация.

И съм вече у Иван, обикновената вафла, а в гостната е толкова подредено и майка му е в страхотно рокля, със специална прическа, и обувките й блестят върху паркета. Когато поднася чая виждам, че е със розов маникюр, а пък парфюмът е ненатраплив и ухае приятно.

Седя на един фотьойл и съм недодялана като дървена скулптура или по-скоро като пън, от който ще се прави скулптура. И защо непременно скулптура, когато този пън за нищо не става и може да се изгори?

“ Какво мислите за професията детска учителка?” – ме пита с ласкав глас тя. “Моята майка е детска учителка.” – отговарям. “Чудесно! И сигурно е много доволна?” – лицето й оживява изведнъж. “Сигурно.” – отвръщам аз и се питам, доволна ли е майка ми? За първи път си задавам тоя въпрос.

Чашите за чай са от костен порцелан и нивото на златистата течност се вижда отвън. Не пуша и кимам като патица. Театърът започва да ми писва и по едно време, слава богу, ще си вървя.

“Много ни е приятно с Вас, заповядайте и друг път! Иване, нали отново ще доведеш това мило момиче?” - продължава да любезничи майка му.

Иван, обикновената вафла тръгва да ме изпраща, но аз го зарязвам на входа.

Веселка си е вкъщи и продължава слуша руски романси. Отново пее  Александър Вертинский.  Първо тя ми се усмихва, когато влизам в бараката.

Само след миг двете се обличаме празнично. Аз, разбира се, слагам червената си рокля. И тръгваме към “Воденицата”.

Часове по-късно, преди да заспя си препрочитам едно писмо от Лудия: 

 

Здравей

И аз имам червен фулмастер.

Ти пък, ако мислиш, че мога да издържа на това темпо на писане, много се лъжеш. Чакала писмо. Аз да не съм пишеща машина? Предполагам, че си чувала за батериите – източник на електрическа енергия. Но до известно време. После се изчерпват. Остава само да се докаже, че батериите и аз сме едно и също нещо и тогава всичко ще бъде топ. Това го имаш за домашно упражнение.

Писна ми да завършвам писмата си целият плувнал в пот. Вярно, зная да плувам. И то, доста добре. Да не се хваля, но Дунава мога да преплувам от единия до другия й край. По дължина. Стига да науча, къде й е началото.

Страхотно съм отслабнал от това. Обувките ми хлопат, роклята ми виси като дрипа. Става въпрос за фустанелата. Както знаеш, аз съм шотландски войник. В България съм представител на шотландската нация и защитавам вицовете й от посегателствата на габровци. Уж габровци ги измислили, пък то си е чисто наше, шотландско. Избрах София за седалище съвсем случайно. Все трябваше да бъде някой град. Навремето се наложи да избирам между някакъв си Бяла Слатина и София. Предпочетох последния, защото първият ми миришеше гадно. Просто от името му лъха гадна миризма на развалена сланина. Боже мой, аз не понасям изобщо сланина, та камо ли развалена. Би трябвало даже да се казва Жълта Слатина. Или Жълта Сланина. Това име ще подхожда повече на гадната му същност. А София ми напомня музиката на чупеща се халва. И тя е жълта, но като халва жълта, а не като развалена, гадна, мръсна, свинска сланина. Можеш да си говориш каквито искаш работи за София. Присъединявам се към мнението ти и по този начин те обезоръжавам

Няма как, налага се да издигнеш бяло знаме. Вържи кърпичка на пръста си и я размахай. Позволявам ти да си държиш главата, както намериш за добре… Наведена, с пълни със сълзи очи. Или нормално положение със свити юмруци. Един приятелски съвет. Недей свива много юмруци. Не си заслужава. Няма да ме уплашиш.

Чат-пат пишеш “Помогни ми!”. В какво? Ти постоянно сменяш местоположението си, бягаш насам-натам, връщаш се, хукваш пак и аз не мога да уточня координатите. Ако ти е студено, ако ти е много студено, ще запаля огън, грамаден. Огромен. Цяла клада.

Щом ще е клада, ясно е, че нощта ще е тъмна. И ще те хвърля в кладата. Да се стоплиш. Ако излезеш от пламъците, значи си се стоплила. Не излезеш ли, много ясно, значи не си се стоплила.

Ау-у умирам от нетърпение да запаля огъня. Ти трябва да се стоплиш. Непременно. На всяка цена. Щом изляза надолу, ще купя кибрит. Ветроупорен. Два ще купя. Единият за запас. В авариен случай /ако нещо стане с първия/ ще използувам него. Ами ако и с втория стане нещо? Тогава ще купя още два. Един редовен и един резерва. Но, господи, ако и с тях стане нещо? Ужас!

Ето, виждаш ли, имам огромно желание да те стопля, но нямам възможност. От къде да набавя толкова много кибрит? Практически трябва да купя безкрайно много кибрити. И то ветроупорни. Поне да беше обикновен.

Моля те, какво да правя? Сърцето ми /нали ти писах, че се е върнало. Не ми каза къде е било. Дойде, сърдито почука по гърдите ми, измъкна кама от ботуша си /то се носи като стар разбойник/, направи си отвор между ребрата и скочи на мястото си. Изтупа праха от дрехите си. Заши си едно копче на пижамата, прозина се гръмко и захърка. Попитах го със съвсем непретенциозен тон /уж между другото/ къде е било, а то като ми отвори една уста, като забълва ония проклятия, че не било моя работа, къде скитало то, че това си било негова лична работа, че по-добре да съм вървял при сърцата-дяволи, да съм пропаднал в ада на сърцата, че ако не го остава намира, ще се самоубие. Зарязах го. Та той държеше кама в ръката. Ами, ако в последния момент се откаже от намерението да се самоубие и се нахвърли върху мен? Опасно все пак. Не, че ме е страх. Аз, да не се хваля, но съм бърз в краката. Като светкавица. Даже едно време така ми казваха, Светкавицата. /, та сърцето… Чакай малко това изречение, го започнах много отгоре, но забравих връзката. Затова ще го почна отново. Та, сърцето съм готов да заложа, само и само да набавя кибрит.

От утре, не от вдруги ден ще работя кански, людоедски, пиратски, ще работя ден и нощ, ще работя през високосна година, ще работя по 40 часа в денонощие, ако ще и сърцето ми да се пръсне, в кръв да се облива, ако ще да избяга завинаги, но кибрит ще набавя. Това ще е целта на моя живот. Dixi!

Да се поперча малко. В едно от последните си писма беше зачертала най-старателно едно изречение. Спомняш ли си? Не разбра ли, че си имаш работа с полицейско куче? Един приятел ми казваше, че съм имал нюх на куче. Той е кинолог /специалист по кучетата/. Изречението гласеше “изпращам кръщелното да се увериш, после трябва да ми го върнеш”. Не се изчервявай! Великодушно ти позволявам. Аз съм благороден понякога, не само по потекло /цигански принц/, но и по дух. Имаш ли да кажеш нещо? Мълчиш. Немееш. Виновно немееш. Да те видя, как ще наградиш кучешкия ми нюх? 

Забраняваш ми да скачам от прозореца на осмия етаж. Не понасям забрани. Ще скоча. Даже и само затова, че ми забраняваш. А сега де? Ще скоча, ще скоча. Ха-ха. Е, богиньо? Ще скоча.

Чао!

 

 ♦

АНА ІІ-РА

“Ако можеш, ела.” – обажда се Веселка ІІ-ра. – “В другиден ще оперират Джери”

Кучето Джери продължава да е все така оранжево. Свива на кълбо на килима, точно върху централната му шарка. Така замества със себе си шарката и килимът изглежда прекрасен.

 “Това момиче с червената рокля си ти на осемнайсет години.” Веселка ІІ-ра докосва с пръст екрана и сочи една от танцьорките. По нейното “домашно кино”  в тоя момент се вихри ирландският спектакъл  “Лорд на танците”.

После продължава:  “Четиринадесет години, представяш ли си? Джери ми дава цели четиринадесет години от живота си!” – казва Веселка ІІ-ра. А кучето сякаш се събужда от думите й, става, разхожда се до антрето, после се връща и се опитва да се сгуши в скута й, но е едро, не може да се побере и ляга на коленете й с половин тяло.

Чаят е хубав, а операцията, която предстои е нещо лошо. “Той ще се справи. Силен е.” – успокоява я Ана ІІ-ра. И как само мрази тия приказки за справяне, за предизвикателства, за изпитания! Всеки има право поне веднъж да рухне. И какво му е на рухването? Поне сто пъти е по-истинско. Най-малко сто пъти.

Майката и бащата на Веселка ІІ-ра са в съседната стая. “Нали са големи сладури моите мама и тате?” – пита Веселка ІІ-ра, когато Ана ІІ-ра пристига и се поздравяват. После приближава майка си, прегръща я: “А мама е Светица! Светица!” А майка й се усмихва смутено, а баща й кима глава в съгласие и се усмихва още по-смутено.

Ана ІІ-ра се се прибира от София вечерта. Веднага си пуска радио “Едно” и сяда пред компютъра. Още не знае дали ще пише.

Постепенно започва да си припомня как преди десет години се връща се от разходка в Морската градина. Върви много бавно, вятърът е пронизващ, а тя се увива с вълнения си шал и вдига качулката на палтото си. Смята да се отбие в галерията с надеждата Петьо ІІ-ри да е там. Иска да го види, да си побъбрят, да пият по чай.

И изведнъж среща Цветан ІІ-ри. Той се изненадва, а тя не се изненадва. Широката му усмивка е същата, осанката му е същата, целият си е същият – като онова момче от някога. Никаква разлика.

Двамата сядат в едно кафе. Говорят си за Варна, за морето, за времето, а Ана ІІ-ра е нащрек. Кога ли ще я попита за Веселка ІІ-ра? Чака. Слава богу, че той й задава само един въпрос. “Какво прави тя?” “Добре е, работи в София, в банка.” – отвръща Ана ІІ-ра. А Цветан ІІ-ри продължава да се усмихва и продължава да си е същият, толкова си е същият.

Тя тръгва, връзва си шала и го кани да я придружи. Трябва да му даде нещо. От много отдавна се надява да се видят случайно, за да го направи.

Качват се на колата му и само за минути са пред блока. Изчакай, казва му тя и изтичва до третия етаж. Влиза вкъщи и сваля от стената една картина. Това е портрет на Веселка ІІ-ра – направен с обич и с много фин рисунък. Връща се обратно и му дава платното. Той премигва недоумяващо, благодари несвързано и потегля.

Тя се връща в хола и  протяга премръзналите си ръце към радиатора. Гледа стената,  която вече е пуста без портрета на Веселка ІІ-ра.

Тогава така и не попита Цветан ІІ-ри как живее?  Женен ли е, има ли деца, пътува ли с корабите? И защо й се вижда същият? Не е възможно да е съвсем същият. Трябва да има някаква разлика. Припомня си лицето му. Напразно. Нищо не може да разбере.

И защо й е този епизод? Един минал епизод, както и много, много други минали епизоди.

Пуска си “Аз няма никога да се влюбя отново” на Том Джоунс.

Ще пише.

 

 ♦

АНА І-ВА - 22.03.1977 г. гр. Варна

Аз продължавам да пиша писма до Лудия, въпреки, че той не ми пише. Днес е първият ден на пролетта. Изпращам му картичка, ако може да се нарече картичка апликацията от камъче и мида върху шарен фон с кичур от косата ми, вързан с червен конец.

Иначе рисувам и много по-често ходя на уроци при Петьо. “Този път ще успееш.” – повтаря той. “Готов съм да се хвана на бас, че есента ще си студентка в Академията.”

Неговото ателие има две капандури, на които винаги кацват гларуси. С навъсени перушини стоят горе на покрива и се карат с часове.

Отдавна не отварям тоя дневник. Понякога почти забравям за него, а се случват разни неща. Като това, че пътувам до село през февруари.

Пристигам вечерта, а температурите са минусови. Улицата е заледена и празна. Ботушите ми, високи и неудобни за леда се пързалят, а сянката ми се люлее уголемена и неестествена. Уличните лампи изглеждат така, сякаш всеки момент ще се откажат да светят и ще се приберат в тъмното. Защото в тъмното е по-топло, не че е по-топло наистина.

Вече изкачвам стълбите на къщата, когато чувам майка ми да крещи: ”Ти не бива да живееш повече! Ти не бива да живееш повече!” Изтръпвам. Гласът й е изплашен и смел едновременно. Какво става? Натискам бравата, но вратата е заключена. Звънецът изглежда не работи. Тропам, а през това време майка продължава да вика: “Ти не бива да живееш повече!” Слава богу,  че ми отварят. И какво да видя? Обичайна сцена. Двамата репетират. Майка ми държи детски пистолет. Този път са в ролите на врагове. Темата на пиесата е борческа. Тя играе жената на загинал партизанин и  трябва да застреля началника на жандармерията, който го убива. “Не ставаш за тая роля!” казва татко на майка и едва след това започват да ми се радват, че пристигам.

На другият ден печката гори силно и сме в кухнята. Аз седя до моя прозорец и гледам навън. Струва ми се, че Варна не съществува. Че лабораторията в Девня е някаква моя измислица. Веселка също е измислица. И бараката с оная музика е плод на моето въображение.

Отсреща отново е дървената къщичка на Пеци обущаря. Стои като нарисувана и със снежната си барета е също като момиче, а от малкия комин се ниже вълнообразен дим.

И  започвам да си спомням как като малка чакам Пеци обущарят да тръгне към площада, където е бръснарницата на брат му. Зная, че ще се забави достатъчно и ще имам време да премеря най-хубавите обувки с високи токчета. Както винаги ще направя една-две крачки в малката стаичка и ще се чувствам прекрасно.

А в стаичката на Пеци обущаря мирише на лепило, канапени конци и налчета. На работния му тезгях има три огромни магнита, които притискат силно към себе си кабърчета, пирони, пластинки и дълги лъскави игли с широки уши. А рафтовете са пълни с обувки. Най-много ми харесват ония, новите, които са сложени в калъпи, за да се разтягат.

Аз чакам Пеци обущаря да отиде при брат си, за да се вмъкна в къщичката и да меря високите обувки. До оня, естествено, злополучен ден, когато улисано крача с едни бели и твърде големи за мен високи токчета напред-назад. Погледът ми е в обувките и изобщо не се сещам да се огледам дали не съм в опасност. А опасността по едно време застава до мен. И е самият Пеци обущаря. Той стои с ръце в джобовете, с вечния си каскет и се чуди какво да ме прави. Аз замръзвам в белите обувки и ми се струва, че сърцето ми всеки момент ще ме разкъса и ще изхвръкне. Нещо повече, усещам как при един от силните си ударите ме пробива и излиза. И се блъска точно в Пеци обущаря, който продължава да се чуди какво да прави с мен. Вместо сърцето ми от къщичката изхвърчавам аз. Даже и в кулата не мога да се успокоя.

След това преживяване цели три дни избягвам да сядам на перваза на моя прозорец. Страх ме е, че Пеци обущарят ще ме види, а аз съм повече от престъпник.

Тръгвам си за Варна и се отбивам за малко в къщичката. Казвам на Пеци обущаря: “Добър ден” и му искам съвет как да не се пързалям на високите си ботуши. Той ги подлепва с някакъв пластир и докато чакам да свърши, не мога да откъсна поглед от едни детски половинки. А половинките са кафяви, с дълго завързване и са същите, каквито нося и аз по времето, когато нахлузвам чуждите високи токчета.

В бараката е тихо и в момента не слушам нищо. Утре съм първа смяна на работа и ще ставам рано. Започвам да се приготвям за лягане и “удавям” във вода последната цигара, нещо което правя винаги, за да не предизвикам пожар.

По навик измъквам едно писмо от Лудия. А то е написано с безумно ситни букви: 

           

Хелоу приятелко моя!

Няма да се науча да започвам писане на писма и това е. Трябва непременно да зяпам листа милион години, за да пипна някое изречение неподготвено. Мног,гот. Майн гон.

Седиш си на някое кьошенце и кибичиш. А се мерне нехайно изречение, а си го пипнал веднага. Нехайните изречения обикновено се мъкнат сами, с килнати каскети на една страна, като гаврошчовци, подсвиркват си нещо нито тъжно, нито весело. Носовете им са остри, почти класически, почти метални.

Навън е адска какафония и не мога да се средоточа, въпреки късния час. Някаква сватба или погребение. Един господ знае. Ако продължат сигурно ще ме енервират, а ти ще разбереш това по тона и съдържанието на следващите редове – железни, стоманени шипове, безмилостно забити в окървавената земя.

Отивам да плюскам. Като се върна продължавам.

 

 ……………………

Оставам за утре. Лека нощ.

 

 

Влака. Вчера не успях да довърша писмото.Продължавам сега, ако нямаш нищо наопаки. Имам достатъчно време, и ако не ми попречи нещо ще ти пиша, каквото ми падне. Часът е 7 без 17. По-точно 19 без 17. Преди една минута влакът трябваше да тръгне, но… Веднага щом тръгне ще ти пиша.

Разположил съм се царски. Просто да не повярваш. След почивен ден и никаква навалица. Празни купета, празни вагони. Започвам да се безпокоя. Празни купета, влакът не тръгва. Съмнителна работа.

Толкоз време не можа да напишеш едно свястно писмо. Започвам с упреците. Рисувала ме във Варна по гадния пясък. Сигурно от постоянното рисуване, не ти е останало време да се обаждаш. Ставам злобен. Ако продължа да се курдисвам така, скоро ще започна да вия /ясно като какво/ и ще изям пак обувките си.

Очаквам с нетърпение тренът да смени меланхоличната си поза с нещо по-темпераментно, нещо каращо животното да хълца от възторг. Хип, хип. Тръгнахме. Така че можеш да не се безпокоиш вече.

И защо не ми писа толкоз дълго? Защото и аз не ти писах ли? Глупости! Държиш се абсолютно хлапашки. Що обещания бяха, що чудо. Та то изповеди щеше да има, не знам какво ти щеше да има. И какво? Нищо. Пфу-у-у!!

Машината, на която се намирам понастоящем, силно се движи във вертикална посока /Може би иска да литне. Представяш ли си, старият като вълк-единак, мръсен влак, изведнъж да литне. Просто вдигне се над релсите и литне. Не, не се усмихвай. На стареца-песимист изведнъж му се прииска да види отгоре всичко – дървета, пчелички, цветя и поляни, твоя град. Лети-и-и тренът, развява му се гривата /жалки остатъци от някогашния буен перчем/, прави си завойчета /както звездичките от “Лека нощ, деца!”/, насити се и ляга укротен на релсите. Между другото ще ти кажа под секрет, че локомотивите по принцип са песимисти, защото ги ограничават в движението. Чисто и просто, влак ли е, трябва да лази по релсите. Не по небето, а по релсите. Ето кое най-много им тежи. Фактически те не са нищо друго освен едни роби. Всъщност, в това се състоеше в общи линии и разговорът ми с един одърпан, вкиснат, с ушанка на комина, локомотив./

Отплеснах се. Говорех за вертикалното движение на машината, което ми пречи да следвам краснописа. Както отлично знаеш, краснописът е моята природа. Дай ми краснопис на мене и не ме търси вече.

Знаеш ли, в паника съм. Остава още половин страница от листа, а пътуване още час и половина. А ти все пак можеше да ми драснеш някой и друг ред. Но не посмя.

Ха, влакът пак кибичи. Е, всичко си има граници! Ако не тръгне до един час, какво да му направя? Кажи де! Ще му отворя търбухът, т.е. ще отворя поне един прозорец. На мене тези не минават. Ясно ле е? Точно така “Ясно ле е?”. Още не тръгва. О, мон диьо. Ако още веднъж се кача на извънреден автобус /пардон, не автобус, знаеш какво/ да не ми е името Остап Сюлейман Серта Мария Бендербей. Не, по-лошо. Ако още веднъж се кача, повече да не мога да лъжа. Това вече е клетва от висша степен. Нъли?

Писна ми. Аман! Хванаха ме твърде зле днес. Около седем часа тежка физическа работа. Като се прибави и снощното не спане, картината е пълна. Веднъж да се домъкна до леглото. Хич няма да се събличам И утре, в шест. Боже мой! Какво съм ти направил, та ме наказваш така безмилостно? Е, наивитет? /с малка буква/. Свърши се листът. И още два часа пътуване. Ужас! По всичко изглежда, че ще ти пиша, когато пътувам с влак. Съвсем сериозно ти казвам, че малкото свободно време не ми позволява да си оправя настроението и седна да пиша.

 

Напразно се опитвам да заспя. За първи път много ясно осъзнавам, че се влюбвам в Лудия. Нещо повече, сигурна съм, че се влюбвам в него. И ми е все едно, че е парадоксално. И това, че само на мен може да се случва. Само на мен.

 

 ♦

 АНА ІІ-РА

В чантата са свещите и кибрита, бутилка вино и бутилка с вода. Трябва да приготви и две букетчета. Ана ІІ-ра подрежда клончета от бръшляна и клончета от чемшира, добавя жълти нарциси и червени лалета. Готова е.

Тя много мрази пътеката към гробището. И гробището мрази. Изобщо не вярва, че баща й и майка й са там, но ще спази ритуала. Пък и ще си спести от хорските одумки.

Минава през мостчето. По-нататък е пътя. Тя се спуска надолу. Слънцето грее открито. А денят е зелен. От дърветата. Листата им й приличат на зелени боички, които се разтварят във въздуха.

Тя пали две свещи. И една цигара пали. Сяда при двата гроба на ръбчето на циментовото ограждение. Това трябва да са някакви роли, мисли си тя. И сигурно пиесата е такава – майка й и баща й да спят дълъг сън. 

Връща се обратно и бърза. По-скоро да се отърве от всичко това. Кой е измислил този ритуал? Тя мрази пътеката към гробището. И гробището мрази.

Ана ІІ-ра приближава къщата. Забелязва, че котаракът Петък Тринайсети Август е на стълбите. Струва й се, че я чака.

 

 ♦

АНА І-ВА - 02.06.1977 г. с. Стара река

Ето ме и в Стара река – под навеса. Имам цели 45 дни отпуск и ще се готвя за приемните изпити в Академията. Майка и татко още не знаят, че съм тук.

Колко дълго не пиша в този дневник? Цели три месеца.

А през това време Веселка напуска работата си в Девня. Петьо открива голяма изложба, а Мая му ражда втори син. Има и още нещо. Най-после казвам на Иван, обикновената вафла, че е прекрасен. И други добри неща му казвам, но акцентът е върху думата прекрасен. Точно така, прекрасен е, но за съжаление обичам друг.

Най- най-важното е, че Лудият се обажда! Съвсем неочаквано и само с един въпрос:

 

“Нещо интересно при дяволите, при които те пратих?

 

И въпросът му е съвсем уместен, защото не му пиша от два месеца. Той какво смята, че има абонамент за моите писма?

Майка и татко се връщат. Естествено от репетиция. Радват ми се. Майка започва да готви, а татко ме гледа многозначително и ми подава едно писмо. Вкаменявам се, защото писмото е от Лудия, но е адресирано до него. Баща ми кимва насърчително. Да го прочета:

 

Добър ден!

Почакайте малко! Съвсем малко. Момент! Само да измъкна от чантата възглавничките. Две разкошни, снежнобели възглавнички. Пълни с пух. Нещо ключалката заяжда. Долна работа! По дяволите! Пустата му ключалка! Сега намери време за отвратителните си номера! Уф! Избърсвам потта /май с две “т” беше/, обилната пот от челото си.

Най-после! Вадя възглавничките, слагам ги на пода. Коленича върху тях. /Мекичко, пък и няма да си цапам панталоните, я./ Скръствам молитвено ръце и с вид на разкайваща се лисица, прошепвам приглушено: “Моля Ви, кажете ми къде да открия Ана?”. Вие ми казвате. Но аз съм глух. По-скоро и глух. И нищо не разбрах. Абсолютно нищо, бога ми! Хайде да го напишете. На плика, ако не знаете какво да напишете / пък и от къде ще знаете, питам се?/ може едно: София, у. “Еделвайс” №38-42, вх. “А”, Ангел Николов.

Благодаря!

           

 Най-интересното е, че писмото няма клеймо и е от времето на моето мълчание. Изведнъж си спомням, че в оня период, когато му пиша всеки ден, все го заплашвам, че ще си сменя адреса и няма да ме намери повече.

Хуквам с една цигара под навеса, защото дяволски ми се пуши.

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Преди един час се връща от Мездра и сякаш държи съкровище. Гледа филма “Калас завинаги”. Даже в момента звучи “Кармен” – от новия диск. Звуците са възможно най-силните и разтърсват къщата. Ана ІІ-ра и къщата имат нужда от тоя глас. И от това разтърсване.

Малко преди да се качи в автобуса за Стара река вижда Калина. Една съученичка от гимназията, а и донякъде полуприятелка. Калина е доста пълничка, а е и облечена с някакви пъстри дрехи, които засилват обема на фигурата й. Разговорът е нормален за подобна среща, как си, що си. Малко преди да се разделят обаче, захващат темата за излишните килограми и Ана ІІ-ра чува, че в крайна сметка – “който трябва да я харесва, я харесва”. “В такъв вид?” – пита се Ана ІІ-ра. Спомня си, че Калина е едно красиво момиче в гимназията и настоящият образ няма нищо общо с него.

Накрая си казват довиждане и се разделят. По пътя тя прави някакви жалки опити да навърже нещата. На практика Мария Калас зарязва себе си заради една несподелена любов. А тогава Калина, която твърди, че има кой да я харесва, защо зарязва себе си? А и дали зарязва себе си? Това, че е пълничка  не ли е израз на по-пълен живот. Още повече, че от Калина струи  някакво простичко доволство и здраве. А във филма Мария Калас е объркана и болна.  

Ана ІІ-ра още мисли по въпроса, когато почти закономерно на следващата спирка се качва грохнала бабичка. Инстинктивно скача, за да й отстъпи мястото си, но и в същото време се оглежда. Иска да провери колко мъже се правят на разсеяни. Точно в тоя момент някой й се усмихва и й сочи свободна седалка. Не може да повярва. Но едно момче й отстъпва  мястото си  и застава до нея.

През това време от задните седалки звънва мобилен телефон и Ана ІІ-ра забелязва, че лицето на момчето изведнъж се озарява. Нещо повече, то се надвесва леко над нея и започва да й приказва: “Колко е хубаво, че са измислени такива телефони. Такова чудо са тия телефони! Стоят ти в джоба, и хоп, винаги можеш да си говориш по тях. Колкото си искаш, и с който си искаш. Ами Вие имате ли такъв телефон?” – интересува се той. Ана ІІ-ра се колебае преди да кимне утвърдително. А той продължава да пита: “Какъв е на цвят, колко е голям, каква марка е, дали говори от него с чужбина, защото знае, че с чужбина се чува по-добре, ами антенка има ли си? Да?! Има си антенка!” – радва се той: “Тия с антенка са по-добри”.

Тя усеща, че е в много странна ситуация. Да описва телефона си, когато чисто и просто може да го измъкне от чантата и да го покаже. Но как да го покаже? И ето, че той най-невинно я  моли  да го види. Ана ІІ-ра настръхва. Крадец. И само какъв начин! Нов начин. “Не мога” – отговаря меко и внимателно. А той вместо да се обиди, се усмихва и  казва с поглед: “Знам, знам. И не се сърдя. Аз на никого за нищо не се сърдя.”

Момчето май не е съвсем в ред.  Около 20 годишен, с излъчване на дете и едва-едва се прокрадва някаква инфантилност.

Ана ІІ-ра се заглежда гузно през прозореца. А и автобусът вече пристига в Стара река, и пътниците слизат. Вижда се как момчето подкрепя грохналата бабичка, на която Ана ІІ-ра още в началото отстъпва място си. Нещо повече, той казва високо довиждане и тръгва нанякъде.

Мария Калас пее, а Ана ІІ-ра продължава да се чувства виновна пред онова момче.

Петък Тринайсети Август е на двора, трябва да излезе на стълбите и да го извика.

И да пише трябва.

 

 ♦

АНА І-ВА - 27.07.1977 г. с. Стара река

Едвам пиша. С лявата си ръка, защото дясната ми е счупена при китката. Такава история! Ако е история? Плача и се питам защо непрекъснато нещо се случва с мен? Защо?

Само един ден преди заминаването за изпитите, падам от вишната. Най-много ме боли в хирургичния кабинет, когато ми наместват ръката.

И какво като после си купувам грамофон? Какво, че лятото е в разгара си с това изумително спокойно слънце и светлосиньо небе?

Плочата, която слушам е “Кармен”. Звуците се изкачват към вишната, а вишната е червена от плодове. Плодовете са горчиви на вкус и може би са горчиви, защото повече няма да ги обичам.

И тая година няма да уча в Художествената академия. И тая година!

За сметка на това Девня ме чака. В Девня си имам гардеробче, а в гардеробчето са противогазът и белите ми гумени ботуши. Нищо, че белите ми гумени ботуши отдавна не са бели и целите са в афоризми. На левия ми ботуш Митко специално изписва: ”Ще се гордея, че те познавам.” Милият Митко! Наивникът Митко! В цеха писането по ботушите се превръща в мания и когато съм в командната зала мога да прочета: “Човек прекарва в сън 30% от живота си, а през останалото време желае да се наспи”, “Егоист - това е човек, който мисли повече за себе си, отколкото за мен.”, “Не прекалявай с борбата. Най-хубавите неща се случват неочаквано”. Но с последният афоризъм точно в тоя момент изобщо не мога да се съглася.

По цели дни кисна в читалището при баща ми. Той ми пробутва някакви романи. Точно до романи ми е!

Напоследък разглеждам справочника за кандидат-студентската кампания. И забелязвам, че тази година в Библиотечния институт ще приемат по документи. Какво да правя? И не е ли време да променя посоката? Ей така, нарочно! А и защото започва да ми писва от липсата на късмет. Но идеята да стана библиотекарка не е лоша. Ще работя сред книги, спокойно е. И може би ще ми прилича? Но едва след рисуването ще ми прилича. Едва след него.

Татко заминава да подава документите. Разхождам се с гипсираната си ръка из двора и из село, а вечер ходя на кино със съседа Борислав.

И непрекъснато съжалявам. Съжалявам сред радостта, че Лудият отново ми пише, ако съжалението може да се приеме за фон на радостта.

 

Хелоу Наивитет

Я да ти нащрафя писмото, че имам и друга работа. Ти да не мислиш, че нямам друга работа.  

Няма ли да престанеш да ме унизяваш с това Ангелко? Моля те. Слагам вестник на земята /”Стършел”/, коленича върху него и протягам ръце към теб умолително. От къде ти хрумна това Ангелко? Да беше Анч, Ангелл, Ангелч иди-дойди. Особено “О-то”! Но, погледни моля те, Ангелко-то се хили като маймуна. 

И няма ли да ми подариш нещо за рождения ми ден? Ти ще се сетиш, та няма кой да види.

По принцип не празнувам или по-точно не отбелязвам този ден, защото не се уважавам достатъчно да правя това. Не разбирам защо трябва да се вълнуват хората, когато наближава рождения им ден?

Първо: този ден не принадлежи единствено на тях по простата причина, че в този ден същата , предишната или следващата година са се раждали милиони подобни гадчета.

Второ: няма никакви гаранции, че точно на този ден ти ще навършиш еди колко си години. Даже напротив. Налице е винаги обратното.

Както знаеш /я знаеш, я не / годината се състои от малко повече от 364 дни. Затова високосната година компенсира недъзите на предишните три. Но веднага след високосната година започва погрешно отчитане на времето. До поредната високосна година. Най-добрият случай и много малко вероятен е да си се родил в 24 часа на последния ден на високосната година.

Трето: с какво е забележителен този ден за теб, за да го отделиш от останалите? С какво, питам? С нищо. С това, че са те изхвърлили в света без да поискат мнението ти? Глупости. Ако си поне мъничко умен ще разбереш, че няма смисъл да отделяш тоя ден. Не можеш ли да разбереш – изводът е категоричен. Като изваден меч. Ако си достатъчно умен ще загрееш сума ти работи. Като мен. Ха-ха!

Много ясно е, че часовника си нося на дясната си ръка, обърнат надолу, че ям с лявата ръка, а  любимото ми  ядене е  задушени лебеди.

И престани да ме рисуваш с тая козя брада. По-точно да слагаш на рисунките име твърде сходно с това, което е означено в паспорта ми. /Ти имаш ли вече паспорт? Ха-ха-ха!/

Колко пъти  да ти пиша, че трябва да върнеш снимката на съседа, за да си нямам неприятности с него.

Спомням си, че в едно от писмата си лекомислено дрънкаше, че никога нямало да си боядисваш косата, гримираш и т.н. и т.н. И при това говореше с една глупава сигурност. Как можеш да знаеш начина, по който ще се държиш след една година например? Да се твърди такова нещо означава, че ти няма да мръднеш на инч в развитието си. Приятно стоене тогава.

Не искам да изпълвам листа до края.

Ангел

 

 

 ♦

АНА ІІ-РА 

Събужда се късно. И пие кафе в бялата чашка с червени точици. Прозорецът е отворен широко – началото на деня. Ана ІІ-ра пуска компютъра, за да види какво пише през нощта. Нетърпелива е. Още повече, че приближава края. Той е на разстояние около четири страници. Може да ги направи и за два дни.

Тя извиква под името “Ром” текста. Отваря, но пространството е празно. Повтаря извикването, но екранът отново е празен. Текстът го няма никакъв. Убедена, че някъде бърка, и че грешката е временна. Оставя компютъра включен.

Отива под навеса. Спокойна е. Пуши и седи на люлеещия се стол.

Малко по-късно си дроби млякото. Сипва от него и в паничката на котаракът Петък Тринайсети Август. Възможно е, ако не спи още една нощ да приключи с писането. След което ще направи редакция и толкова.

Връща се при компютъра. Текстът още го няма. Никакъв го няма нейният текст и екранът продължава да стои празен. Много празен.

Тя още не смее да допусне най-страшното. Защото то не е страшно, то е зловещо. Романът окончателно да изчезне при неволна грешка. И как така ще изчезне? Невъзможно! И тъкмо сега да изчезне?

Ана ІІ-ра се облича и отива в читалището. Там има интернет-клуб. Момчето, което го държи, ще й помогне. Не може да не й помогне – все пак той е някакъв специалист. Ако Емилия ІІ-ра е тук също може да се справи с проблема. Но Емилия ІІ-ра е чак в Америка. Ама наистина ли е чак в Америка? Тя се спира стъписана. Едва сега проумява голямата дистанция.

Момчето идва и гледа компютъра. Около час и половина извиква всички възможни прозорчета. Някакви сиви прозорчета – отваря ги и ги затваря. Но прозорчетата не водят до текста. Момчето се казва Валентин и пие от кафето й. Любезно е и казва, че е малко вероятно нещо да се намери – около един процент. Не след дълго единият процент се превръща в нула процент.

Ана ІІ-ра го изпраща до портичката.

Връща на фотьойла и избухва в плач.  Тя плаче за изгорялата тавичка с картофите онзи ден, за Емилия ІІ-ра, за счупената панта на кухненския шкаф, за загубените слънчеви очила, за майка си / само след шест месеца последва баща й, само след шест месеца!/, за кайсията, която не цъфти, за бръшляна, който расте бавно, за оня нещастник Боян ІІ-ри и  за тъпата случайност. Точно за тъпата случайност!

В три часа след полунощ тя пише последните страници на романа. И изобщо не иска да знае, че вече не разполага с първите.

В стаята не звучи музика. И котаракът Петък Тринайсети Август не мърка. 

 

 ♦

АНА І-ВА - 18.09.1977  г. гр. София

Здравей!

Месторазположението не го зная.

Срещнах един познат. Та, той ми каза, че живеел, колкото да отбие номера. После се прозина, премляска и затвори очи.

Днес цял ден мисля какъв номер отбива. От къде го е намерил този номер? Купил ли го е? Ако го е купил, от къде? Много ли струва? Мога ли и аз да си купя един такъв номер? Не толкова голям. Да е по-нисък, отколкото зелен. 

А, сетих се за един виц: “Въпрос: По какво се различава крокодилът от себе си? Отговор: Че е повече дълъг, отколкото зелен”. Край на вица. 

А сега? Нов вид танц. Никаква музика, никакъв ритъм. Слушаш текст и започваш да танцуваш. Например дикторът чете нещо и аз танцувам. Ето няколко разновидности на последния вид танц /Казва се “мушок”, а в множествено число “мушоци”. Използва се преди всичко множественото число. Мушоци!/ И започва щура фантазия:

Текстов вариант – играе се текста. Например – говори се за война и се танцува война,  и т.н. 

Мелодичен вариант – играе се мелодията на текста, като се изключва съдържанието на самия текст.

Има и други варианти, но в момента не мога да се сетя. Всъщност този вид танц /мушоци/ е преходен между традиционния танц и нашумелия на Запад “танц без музика”. Танцът без музика се играе така: Един застава над въображаем инструмент и пунтира, че свири нещо. Разбира се, никакъв звук не се чува. Останалите известно време се правят, че слушат. След това започват да танцуват сякаш чуват музиката на въображаемия свирач. Докато се получи някаква какафония.

Тия извратени капиталисти не знаят какво да измислят. Съвсем друго си е нашето родно “мушоци”. И как звучи само “Мушоци!” Типично нашенско.

Буквите са поразкривени, но нали знаеш в психиатриите държат по-малко горещо. Или с езика на простосмъртните – много студено. Други вечери ме връзват с вериги за стената. Две вериги за двете ръце. Черни и опушени. С широки ламаринени накрайници за китките. Като Христос.

 Чао!

 

Това е писмото, което пристига в Стара река, преди да поема за София.

Толкова много имам да разказвам. Толкова много. И дали всичко, което ми се случва може да се разказва? А и за кое да разказвам най-напред?

За раздялата си с Девня? Просто си събирам багажа. И казвам сбогом на Варна, на ателието на Петьо и на него самия, на вълнолома, на киното, на Морската градина, на най-високия комин на Низината, моят комин, на забравения кораб “Полинкис”, на противогаза, на шефката Пушевска, на Митко, на пътеката към цеха, на дългите тръбопроводи, на солната киселина и на бараката, разбира се.

Веселка ме изпраща и без каквато и да е логика непрекъснато ми повтаря да върна билета. И защо точно да го върна, когато мога да го изхвърля? Сигурно с думата “върна” иска да ми внуши да се върна обратно. И от какво се бои? Че ще уча в някакъв библиотечен институт? Но аз нищо не губя. Другата година (с повече късмет) може да съм в Академията. Никога няма да се откажа от рисуването. Никога.

Но раздялата с Девня бледнее, защото преживявам нещо изумително. Вчера.

А вчера е вторият ми учебен и от единайсет часа имаме упражнение по западно-европейска литература. Групата е от петнайсет души. Момчетата са четири. Появява се преподавателят. Изненадващо млад. С очила. И много леко накуцва. Започва запознаването – всеки да каже едно- две изречения за себе си. С името си Ана, разбира се, съм първа в списъка. Представям се. Родена в Стара река. Уча в гимназия. И работя в Девня.

Другарят Николов ни дава кратки указания и ни пуска да си ходим. Точно тогава чувам името си: “Ана, може ли за малко.” – връщам се с неохота. “Това е за Вас.” – казва той и ми подава един сгънат лист. И продължава: ”Моля да го прочетете, след като излезете от тук.”. “Да, разбира се.” – казвам аз.

И отново се устремявам към изхода. Какъв е този лист? Сядам на една от пейките пред института. Около мен продължава да е лято, а аз разгъвам хартията и съм на косъм от истинско припадане. Върху него лежат топчестите букви на Лудия. Ръката ми, която държи цигарата, отказва да ми се подчини и не мога да я запаля, изобщо не мога. Само след малко светът се завърта в кръг, слънцето тупва в краката ми, ослепява ме и чак след това си тръгва обратно към небето. Аз продължавам да седя и след слънчевото ослепяване много, много трудно успявам да прочета:

Чувствай се освободена от лекции и упражнения по моя предмет. И ме чакай е при Народната библиотека довечера в 19 часа. Ангел”

А в 19 часа продължава да е светло и слънчево и  в един миг ми се струва, че днес изобщо няма да има залез. Срещата ни е много тиха. Аз мълча и той мълчи. Без думи стигаме до някаква сладкарница. Ангел носи кафе. Пием го и продължаваме да мълчим. Това е абсолютното мълчание и няма по-мълчаливо от това мълчание. Изобщо не го поглеждам. Нещо повече, готова съм да избягам. Пием по още едно кафе. Аз пуша непрекъснато.

Той ме изпраща, а автобусът се бави. А тъкмо автобусът трябва да ме спаси, но не ме спасява, защото Ангел се качва и в автобуса. Продължаваме да сме заедно и да си мълчим с абсолютното мълчание. Стоим на входа на блока, в който живея. После той сяда на стълбите, сядам и аз. После Ангел ме целува, сякаш заминава на война, от която няма да се върне никога.

И после? Не се разделяме.

Въпреки че сме заедно, получавам писмо. Ако е възможно да бъде наречено писмо двете парчета от вестник, сгушени в ъгълчето на плика. На едното пише:

“Няма ли най-после да се омъжиш за мен?”.

А на другото:

“Ти не разбираш ли, че аз съм съдбата ти?” 

 

 ♦

АНА ІІ-РА                

Тя се приспособява трудно. Има нрав на отшелник. Най-големият й недостатък е, че е прекалено различна. А различното не оправдава надеждите. То не ходи на организирани мероприятия. Различното винаги задава различни въпроси и го боли от еднаквите отговори.

Известно е, че Бог прави хората по свой образ и подобие. Не е известно дали тайно не ги къпе в някакъв особен дъжд. Иначе откъде толкова неповторимост? Колкото и да е стандартен, както да се вмъква в социална група, общност или нация – човек сам за себе си е различен от другия, и другия е различен от съседа, и съседът е различен от колегата си, и колегата му е различен от аптекаря, а аптекарят се различава от клиента си, а клиентът на свой ред няма нищо общо с минувача по улицата, както минувачът няма нищо общо с момичето, което седи на пейката отсреща и е безкрайно различно от момчето, с което има среща.

И още нещо, различното винаги пресича на червено. Ако се направи статистика, може да се установи, че загиналите на кръстовищата са тъкмо различни хора.

Вечер е. След изложбата в читалището. Е, показва си картините! На учениците от прогимназията, на съседи, на познати и на непознати. А те я поздравяват и й подаряват цветя. Много, много цветя.

В салона излага нещата, с които не се разделя. Тридесет платна, които са й ценни, заради състоянията с които ги рисува. Два от портретите подарява. Те са на баща й и на майка й – със заслуги в летописа на читалището.

А Боян ІІ-ри я изненадва с електронно писмо. Пише й, че започва строежа на къщичката, там на онова място, при морето. Много е възможно къщичката да е готова до есента. Ще я нарече “АНА”. Ако Ана ІІ-ра няма нищо против, разбира се.

Какво да му отговори? Да му разкаже за изложбата? Или да сподели за изчезналия роман? Как цяла седмица се тревожи, как продължава да пише и как очаква някакво чудо, защото все пак стават чудеса. А и дали изчезването на романа само по себе си не е някакво чудо, но още не може да го разбере?

И Ана ІІ-ра пие кафе след кафе, не спи, и все държи цигарето в ръка, а в цигарето дими цигара.

Тя чете старият вариант на романа, който й връщат някога. Но в него прекалено много се разказва за Девня. За откриването на пристанище “Варна-запад”, за новия цех “Живачна електролиза” – дело на съветски специалисти, за младежко дръзновение, за богата и разнообразна естетико-възпитателна работа в библиотеката, за извора “Марциана”. Ето ги и писмата на Лудия, но дневникът на Ана І-ва стои недописан.

 

 ♦

АНА І-ВА - 12.10.1980 г. Варна

И аз си нося в багажа кутията с куклата. А стаята ни в Студентски град е №313. 

Прозорецът й гледа към Спортната зала и има зелен килим, и светлосини пердета. Комбинацията им е абсурдна и  бързам да сменя пердетата, като купувам нови с най-мекия кафяв цвят.

Наблизо има и една кръчма “Тополите”, а при нея трите тополи са с птичи гнезда, но не знам точно какви птици живеят в гнездата, а и това не е толкова важно. Има и една пътека към кръчмата, и е малко стръмно за бебешката количка, когато се прибираме.

Родната къща на Ангел е в Рила и за първи път виждам толкова висока планина. В нея слънцето има къде да се скрие и хоризонтът изглежда достижим.

В двора на къщата пръхтят два коня, защото се оказва, че баща му е коневъд. И вече знам, че лекото накуцване на Ангел е от препускане с кон. В детството.  Когато препуска към мен – с  цялото препускане на света. Защото аз го очаквам на кулата на червено-зелената къща. С цялото очакване на света. И защото именно той е Юнакът.

Емилия се ражда на втори септември, една година след срещата ми с Ангел. И на същата дата той ми казва: “Няма какво повече да искам от живота. Имам всичко.”

Стаята в Студентски град е № 313. В тая стая се уча да танцувам танго и в нея Ангел ми превежда текста на песента “Ако ти не съществуваш, аз ще те измисля” на Джо Десен.

На стената виси зеленото кошче за боклук, по-точно моята картина със заглавие “Временен портрет на Лудия.” А за рождения му ден рисувам един огромен “Морски рак” и му го подарявам. И ракът изпълва пространството със себе си. Присъствието му е забележимо и по едно време, необяснимо как, но ракът започва да си променя погледа и вече си има точно пет вида погледи, които безпогрешно регистрираме: безизразен, вдъхновен, укорен, радостен и най-радостен. Последният му поглед открива Ангел. Една вечер, когато се връща от далеч и е началото на лятото.

След две години се дипломирам . Какво пък – библиотекарка. А Емилия – дъщеря ни вече лъкатуши по зеления килим.

“Дай ни детето, ние ще го гледаме” – казва майка ми, защото отново ще кандидатствам в Художествената академия.

И точно тогава Ангел умира. Блъсва го автомобил. На пътя от института.

След ужаса, и в ужаса, заминавам за Стара река. Майка и татко се грижат за детето, и за мен. Започвам да живея в очакване на чудото. Нали ми се случват най-необикновените неща? По тая логика Ангел трябва да се  върне. Недопустимо е да не се върне.

Понякога се гневя и го обвинявам. Несправедливо. Нима Ангел не знае, че и боговете завиждат? Кой на този свят си признава, че има всичко? Кой? А и тоя пръстен на дясната ми ръка! И той е виновен! Само той е виновен!

Спирам да плача, но спирам и да говоря. Без жестове и без мимики.

А татко намира кога да отсича бръшляна на къщата! “Пак ще израсте!” – ме утешава. – “Изпива” стената и тя ще се срути”. – оправдава се той. “Искам и бръшляна, и стената.” – казвам аз, а зелените клончета се трупат на земята и се превръщат във високо хълмче, и къщата е направо беззащитна.

И пак чакам. Вест от небето. Нали в едно от писмата си Ангел казва: “Ако има поща на “оня свят”, ще ти пиша.”

Вместо вест от него пристигат писма от Веселка. Пише ми и Петьо, и Мая, даже и Пушевска ми пише. С какво ли ще ми помогнат? С тъпите философии за живота и смъртта. Мерси.

Често си пускам любимата песен на майка ми “Зелени поля”. И поздравявам Ангел с нея, защото още от дете знам, че тъкмо тая песен се чува по цялата земя. И песента е толкова обнадеждаваща. В нея непрекъснато се повтаря: “Знам, ти ще дойдеш и ще ме вземеш при своето сърце”. И аз мълчаливо припявам точно на тоя пасаж. Точно този пасаж вече ми принадлежи. Този пасаж и едно дете са всичко, което имам.

След една година заминавам за Девня, а малката Емилия ме държи за ръката.

Отново живея във Варна. И вярвам, че “човек получава от живота онова, което очаква”. А аз очаквам Ангел, но на никого не казвам, че го очаквам. Дори и на Веселка.

Отново измъквам едно старо писмо. Онова за самолетите, на което е Веселка се смее до припадък, а за мен е особено ценно заради последния акорд.

 

Здравей, Ана!

Току-що идвам от самолета. Ау-у, чудно, чу-дно!

Писах ти, доколкото си спомням, че пътуването гратис по самолетите ми е хоби. Днес страшно ми се прииска да полетя със самолет. Ама, страшно! Нямаш си представа. В такива случаи не мога да си намеря място. Обикновено в края на тези мои приключения се срещам с моите стари познати от милицията. Станали сме нещо като приятели. Щом ме видят казват едно: “А, пак ти ли си? Искаш ли нещо за пиене? Много ти се моля, дай една цигара, от онези еднопосочните” /Пред тях аз се перча, че имам познати в цигарената фабрика и винаги мога да си доставя цигари с филтър. Когато им казвам “доставя”, всички си намигаме, разсмиваме се гръмогласно, дълго и приятелски се потупваме по рамената. Тъй като те са нормално двама или трима, аз минавам от един на друг, докато се потупаме с всичките./ След като се нахраним те играят “Черен Петър”, а аз си чета някоя криминална книга. После разискваме върху начина, по който е възможно да се извърши идеалното престъпление. Хващаме се по на някой бас, предимно дали мога да улуча от 200 метра подхвърлена едностотинкова монета, или пък, дали мога да прекарам два дни без да се отбия при тях. Изобщо създава се задушевна атмосфера. Преди да си легна казвам на всички учтиво : “Приятно висене!”, вземам си ключа и отивам в дрънголника.

Но аз ти говорех за самолетите… Защо не ми напомни? Ау-у, много си деликатна..

Усети ли? Измислих нов препинателен знак – двоеточието. То е средно между точката и многоточието. Точката със замах слага край на действието / един вид “Комедия ла финита – мога да го напиша и на италиански/, а многоточието го отправя змийски към безкрайността. Тогава двоеточието ще показва, че действието не се е свършило още, но че ако имаме търпение скоро ще се свърши. Един вид: “Почакай малко. За минутка ще свърша.” и минават часове. 

Ти разбира се, не знаеш, че “момент” е стара английска мярка за време и означава към 1,5 минути? Откъде ще знаеш? Та ти си толкова малка.. Ха-ха..

Забравих за какво ти говорех. А-а, за самолетите. Правя се на ням. Много интересно. Ама страшно интересно! Говориш само с ръце. Музика на ръцете. Като балет. Но не ме разбират. Аз цял ден махам с ръце и крака, ръцете ме заболяха да ръкомахам. Но не ме разбират хората и това си е.

Видях табелка пред врата: “Звънете няколко пъти и извикайте силно Соня, Соня-я-я-я!”

В самолета се вмъкнах очень грациозно. Измъкнах една еднопосочна”Stewardess” и помолих стюардесата да я разгледа. После й обърнах внимание върху марката на цигарите. Тя се направи, че разбира нещо и енергично ме покани вътре.

Можеш да не се съмняваш, че при поднасянето на бонбоните си напълних всички джобове.

Но нямах никакъв шанс с мястото. В суматохата, докато трескаво търсех някакъв начин да демонтирам радиопредавателя съм седнал точно над крилото. Нищо не се виждаше. Като се изключи крилото, разбира се. За някакви си там 40-50 минути го разгледах и после какво? Заскучах. Взех за малко часовника на съседа без той да забележи. Но не струваше. Само позлатен, без инкрустирани диаманти, 120-121 лева. Любителска работа. Върнах му го. По едно време съседът ми казва: "Мистър, не мислите ли, че мирише на изгоряло?" Премалях от смях. Но, ха-ха-ха, но хи-хи- хи, той точно така се изрази: “Не мислите ли?” Сякаш можеше да се мисли? Най-малко трябваше да се смея, защото стюардесата ми плисна една кофа вода, макар и с извинителна усмивка. Кофата беше пластмасова, сива, с телени дръжки и пожълтели от тютюн пръсти. Оказа се, че моята глава пушела. Замислил съм се навярно и загряла. По друг начин не мога да си обясня странното й поведение.

Не е никак приятно да стоиш с мокра глава в самолета. Уверявам те. По нататък събитията заподскачаха на един крак главоломно. Но ти сигурно си чела вестниците от 01.01.2999 г. Там се съобщава за някакъв лумпен, който отклонил самолета от редовния му рейс и шантажирайки пилотите-роботи с

“Балада за голямата любов” на Стефан Гечев

 

“Ако луната и слънцето –

вечните влюбени –                                     

решат един ден да се срещнат,

тогава кой ще ни свети?”

 

ги принудил да изведат самолета извън Галактиката.

                                                             Ангел

 

 ♦

АНА ІІ-РА

Е, поредната илюзия си отива? По-важно е, че е поредната. Не е последната. И само като си помисли, че става дума за някакъв роман. Нали го пренаписва? За какво са й финалните страници? В тях мелодрамата е пълна.

Дали да не благодари на компютъра? Горещо да му благодари за номера, който й спретва. Само колко елегантно й глътва текста – цели сто страници. Но пък не успява да й глътне усещането и особено оня първичен ентусиазъм, който препълва дните й в Стара река.

През цялото време Ана ІІ-ра си мисли, че писането на роман трябва да наподобява рисуването на картина. Приема се, че основният фон е истината. Например светлосин фон. И върху него с най-различни цветни изображения се полага посланието. Но дали истината е основният фон? И може ли да се разчита на него? Изглежда повече може да се разчита на нюансите. И то не винаги, ще каже Лудия.

Тя разказва за едно момиче, но всъщност разказва за себе си. Ана ІІ-ра се стича към Ана І-ва, а тя от своя страна се стича към Ана ІІ-ра. И се събират в една обща Ана. Като просто аритметично действие, което изглежда така: Ана ІІ-ра + Ана І-ва = Ана. Или като сбор от половините на една ябълка – например от ябълковото дърво на двора. И не е задължително половините да се харесват.

И двете познават случайността. Или обратното, случайността ги познава. Ако това има някакво значение.

Първата си избира Лудия. Втората понася последствията на този избор. Преди двайсет и шест години той умира. След него, в по-голямата част от себе си, умира и първата. Втората се побира в по-малката й част. И тая малка част остава да живее, и да обича едно момиченце, книгите и рисуването. Още повече, че децата, книгите и рисуването не нараняват.

Ана ІІ-ра и до днес чака Ангел да се върне. В най-лошият случай да пристигне писмо от небето. Ако там вече има пощи. На земята технологиите напредват. Защо не и на оня свят? Тя знае, че очакването й е осъзнато налудно. И,  че е невинна в това си очакване.

Цял живот се гневи. Наскрито.  Защото я няма я целостта. А дали целостта на нещата не е в тяхната накърненост? И как да повярва, че накърнените неща са цели. Това е абсурд.

Интелигентните хора са интелигентни, защото приемат нещата , които не могат да променят. Излиза, че втората Ана е тъпа. Тъпа е, но човек може да е всякакъв. Дори и тъп.

Краят на май е. Хубавото време се позабавя, но сигурно затова е още по-хубаво. Седи под навеса и пак пуши. Какво прави? И каква е тая идилия? (Ако е идилия.) А не е ли? Няма ли най-после да тръгне към нещо свястно? Да се пътува, например. Да скочи с бънджи от Аспаруховия мост? Или по-безопасно – да отиде на екскурзионно летуване в планината? Да си боядиса косата черна –. черно черна. Да си тананика. Да облече някоя рокля, стига с тия дънкови одежди. Да обуе по-изискани обувки. Да е нехайна до разсеяност. Да се иронизира. Къде са всички поводи за смях? Да сготви поне петдесет непознати рецепти. И да вкуси най-сетне ориз.

Връща се в къщата и пуска високо “Братята” (‘The Brother Four’). Дискът започва със “Зелени поля”. Седи на своя фотьойл, а музиката звучи на най-силното. Тя слуша песента безброй пъти. Излишно е да се разказва надълго и нашироко, когато се побира в една песен. Струните на китарите преплитат Ана І-ва и Ана ІІ-ра ведно.

Вързопчето с писмата е на масата до кошничката с разноцветни кълбенца. Точно това вързопче ще замести романа, за който казва на Емилия ІІ-ра. Към него ще прибави и дневниците.

Котаракът Петък Тринайсети Август невъзмутимо спи на канапето. И гръмко мърка.

Ана ІІ-ра + Ана І-ва = Ана. Тази формула й доказва, че има два живота. Но къде е вторият й живот? И не е ли време е да го потърси? Избърсва очи.

 Боян ІІ-ри й пише, че е по силите му да изрови текста. Има специална програма. Да идва ли? Да, отговаря му тя, но не заради текста. Тя вече няма нищо против да живее с него в оная къща. Няма нищо против и да го обича. И защо да не го обича? Боян ІІ-ри е най-подходящият. Или обратното. Винаги е така – единият е подходящ, а другият несбъднат. Но тя е и сбъдната, и подходяща.

 Хрумва й да се обади и на любимото си радио “Едно”. Непрекъснато повтарят: “Ако всяка песен ви харесва, това е радио “Едно”! При нас всяка песен е хит!” Няма ли най-после да включат в репертоара си “Зелени поля”? Трябва да им каже, че полята и сега са зелени. Тук в Стара река и навсякъде, където има поля. И, че нейната песен е класика, защото мирише на дом.

Ана ІІ-ра седи под навеса. На люлеещия се стол. Мисли си как някога ще пристигне на оня свят. И ще каже на Ангел: “Разделихме се за малко.” И ще допълни, че едва днес съвсем ясно разбира – редно е да я очаква той.

 

 

 

 

 

 tt

 

 

 

                      ---------------------------------------