Всяко творчество /много често и всяка глупост/ е продукт от комбинацията на достатъчно свободно време и въображение.
Литературното творчество също е резултат от свободно време и въображение, но към рецептата се добавя и интерес към писаното слово.
Най-често срещаният му вид е поетическото творчество. Има и други видове творчество, но те са далеч по-трудни и по-рискови. Нормално е да се тръгва по линията на най-малкото съпротивление, каквото измамно се явява поезията. Много е възможно да се стигне до момент, когато творчество и експеримент се смесват в едно цяло и просто не можеш да ги различиш. А дали е необходимо да се различават? Май въобще не е необходимо. Въобще.
Защо хората пишат? Вероятно, защото повече не им се плете, не им се гледа телевизия или не им се прави някое и друго познато действие. /Тук спокойно може да се добави един неприлично дълъг списък от обичайни занимания. / Хората са преди всичко любопитни същества. И част от тези същества /добре е, че само част от тях/ започват да проверяват какво точно могат да напишат.
Човек винаги иска да е интересен. На другите. И на себе си. Максимално да е интересен. И все гледа да осигури насъщните зрелища. Нещо повече – стреми се и да ги умножава. Още от древността е известно, че единствено хлябът и зрелищата засищат. “
Всичко по-горе ми го продиктува една костенурка. Днес, на 4-ти април, 2006 година.
Много интересна костенурка. Беше се спряла да си почине, защото не е лесно да се мъкне c този керемиден покрив навсякъде. Особено по обед, когато слънцето е достатъчно парещо, дърветата още на са се разлистили и по пътищата на света няма сянка. Подразбира се сигурно, че покривът на костенурката също има нужда от покрив. Защото той само изглежда покрив, а в действителност вероятно е някакво допълнително сетиво на костенурката. Но може и да не е сетиво. Но със сигурност не е само покрив. Най-малкото затова, че нищо не е каквото изглежда, което в пълна сила важи и за покрива на костенурката.
Иначе костенурката беше много любезна. Поклащаше ритмично и разбиращо глава през цялото време и ме гледаше кафяво, защото очите й бяха кафяви, както и керемидите на гърба й бяха кафяви. И думите й също бяха кафяви. Произнасяше ги подчертано-кафяво и изключително изразително. А през това време аз ги записвах, защото ми се видяха особено подходящи за моя блог “Парченца от керемида” в интернет-мрежата, който от известно време поддържам.
Реших да ги сложа като месечен предговор при моето литературно творчество.
А моето литературно творчество не е нищо друго, освен едно най-обикновено доказателство, че не правя никакво изключение от хората. Също като тях съм любопитна да видя какво мога да напиша, когато не плета и не гледам телевизия.
В.Б.
0 коментара