„– кога да те чакам?”
дърветата стискат скъпернически
цветовете си –
бели мигове за черни дни
столчетата –
до нашата масичка
още блестят
слънцето ги изплете от лъчи –
на пет куки
имам нови обувки
с апликирани камъчета –
които сбъдват пътища
„– кога да те чакам?”
прозорецът е отворен
метафорите са се спуснали
по шарените си въженца
и са си отишли
мисля несвързано
едната ми запалка е червена
другата – синя
на синята –
рисувам две човечета
с лак за нокти
има музика
звуците й тупват в тишината
„– кога да те чакам?”
тръгвам
пейзажите ще отминават –
като пейзажи
„– кога да те чакам?”
думата „винаги”
настоява –
да ти я кажа
––––––––
